В шест без десет минути на следващата сутрин една фигура в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто празен ляв ръкав бе закачен отстрани, се спусна надолу по стълбите пред офицерската сграда и пое към входния портал. Фигурата бе забелязана от един филер, скрит зад прозореца в една от стаите, която се намираше на горните етажи на другата сграда, отдалечена на двеста ярда. Той я взе под внимание, но не предприе нищо.
На портала ефрейторът на охраната излезе от караулното помещение и отдаде чест на фигурата, която се промъкна под бариерата. Бегачът, без шапка на главата, само вдигна ръката си за поздрав, обърна се в обичайната посока и продължи да тича към Тидуърт.
В шест и десет ефрейторът отново погледна навън, вторачи се учудено, след което се обади на своя сержант.
— Току-що видях да минава полковник Арбътнот — докладва той.
— Е? — попита сержантът.
— За втори път — каза ефрейторът.
Сержантът се чувстваше изморен. Очакваше да ги сменят след двадесет минути и да отиде на закуска. Сви безразлично рамене.
— Трябва да е забравил нещо — каза той. По-късно пред дисциплинарната комисия щеше да съжалява за тази си забележка.
След половин миля майор Кученко се пъхна сред някакви дървета край пътя, смъкна от себе си откраднатата спортна дреха и я скри дълбоко в шубрака. Когато се върна отново на пътя, той носеше малко широки сиви вълнени панталони и вълнено сако върху риза и вратовръзка. Единствено маратонките „Адидас“ не подхождаха на облеклото. Подозираше, без да е сигурен, че една миля след него тича ядосаният полковник Арбътнот, който бе изгубил десет безплодни минути в търсене на спортното си облекло преди да стигне до заключението, че ординарецът му трябва да го е занесъл за пране и все още не го е върнал. Бе облякъл резервния, без да забележи, че му липсват една риза, вратовръзка, сако и чифт маратонки.
Кученко лесно можеше да поддържа дистанцията пред британския полковник, докато Арбътнот не завие, за да се върне, но един минаващ край него автомобил му спести усилието. Шофьорът спря до него и Кученко се наведе на отсрещния прозорец.
— Ужасно съжалявам — каза той, — но изглежда колата ми се, повреди. Ей там, малко по-нататък. Чудих се дали не мога да потърся помощ от някой автосервиз в Норт Тидуърт?
— Малко е рано — каза шофьорът, — но мога да ви закарам дотам. Качвайте се.
Майорът от парашутния батальон щеше да остане изненадан от неочаквано добрия английски на Кученко. Но чуждият акцент се чувстваше.
— Не сте тукашен, нали? — попита шофьорът, за да завърже разговор. Кученко се засмя.
— Не, идвам от Норвегия. Обикалям вашите британски катедрали.
Кученко бе оставен от любезния шофьор в центъра на сънливия Норт Тидуърт в седем без десет. Шофьорът продължи към Марлборо. Той никога нямаше да се сети да разправя за този случай, нито някой някога щеше да го попита.
В центъра на града Кученко намери една телефонна кабина и точно в седем без една минута набра някакъв лондонски телефонен номер, поставяйки петдесетцентова монета, за да започне разговора. От отсрещната страна вдигнаха на петото иззвъняване.
— Бих желал да говоря с мистър Рот, мистър Джо Рот — каза Кученко.
— Да, на телефона е Джо Рот — отвърна гласът от другия край.
— Съжалявам — каза Кученко. — Виждате ли, аз всъщност се надявах, че ще говоря с Крис Хейс.
В своя малък, но елегантен апартамент на Мейфеър, Джо Рот настръхна, а професионалният му усет събуди неговата бдителност. Бе станал преди двадесет минути и се разхождаше все още по пижама, необръснат, приготвяйки ваната и първото кафе за деня. Когато телефонът иззвъня, той се бе запътил към всекидневната с чаша сок в едната ръка и кафе в другата. Беше твърде рано, дори за него, а той не обичаше да става късно, макар работата му като помощник по обществените въпроси към американското посолство, намиращо се на четвърт миля по-нататък на Гросвийнър скуеър, да не изискваше присъствието му преди десет часа.