— Да.
— Англичанин? Или си от Уелс? Шотландия?
— Чист англичанин съм.
Пери си избрал на коя пейка да хвърли сака си — онзи, който не позволил на телохранителите да проверят — и отворил ядно ципа. Извадил отвътре един накитник и лента за глава.
— Свещеник ли си? — попитал със същата сериозност Дима.
— Защо? Да не би да ти трябва свещеник?
— Доктор? Нещо в медицината?
— Боя се, че и доктор не съм.
— Юрист?
— Просто играя тенис.
— Банкер?
— Опазил ме бог — отвърнал раздразнено Пери, докато оглеждал много изстрадалата си шапка с козирка, която в крайна сметка захвърлил обратно в сака.
А всъщност „раздразнено“ беше меко казано. Пери усещаше, че са го прецакали, а нямаше никакво желание да го прецакват. Прецакал го бе и профито, щяха да го прецакат и бодигардовете, ако им беше позволил. Хубаво беше, че не го допусна, но присъствието им на корта — бяха се заложили като съдии на линия в двата му края — бе напълно достатъчно, за да не угасне гневът му. Но най-същественото бе, че бе прецакан от самия Дима; а фактът, че Дима беше успял и да принуди цял куп безделници да се явят рано сутринта в седем, за да го гледат как ще победи, само досипваше сол в раната.
Дима бръкна в джоба на дългите си шорти и извади оттам сребърна половиндоларова монета с лика на Джон Ф. Кенеди.
— Можеш ли да си представиш? Децата ми ме обвиняват, че съм я дал на някакъв мошеник да я бъзне, та все аз да печеля — сподели и кимна с плешивата си глава по посока на двете луничави момчета на трибуната. — Хвърляме ези-тура, аз печеля, а собствените ми деца смятат, че проклетата монета е бъзната. Вие двамата имате ли деца?
— Нямаме.
— Ама искате ли да имате?
— Някой ден. — С други думи, я си гледай работата.
— Казвай: ези или тура?
Бъзната, повтори си наум Пери. Що за дума и откъде я изкопа този човек, който говореше на завален английски с полуакцент от нюйоркския квартал Бронкс? Каза „тура“, изгуби и чу подигравателно мучене — първия признак на интерес, проявен откъм трибуната за зрителите. Прикова с учителския си поглед двамата синове на Дима, които хихикаха, прикрили с длани уста. Дима хвърли око на слънцето и избра онази половина на корта, която все още беше в сянка.
— Ква ракета ползваш? — полюбопитства с пламъче в тъжните си кафяви очи. — Май не е по стандарта. Няма значение. Аз и така ще те бия. — И подметна през рамо, докато отиваше към своята половина: — Ама и мацката ти си я бива. Куп камили дават за такива. Женете се бързо, да не я изпуснеш.
Откъде, по дяволите, знае тоя, че не сме женени? — още повече побесня Пери.
Пери му е вкарал четири аса от сервис, също като в мача с двойката от Индия, но си дава сметка, че удря прекалено силно топката, само дето не му пука. Докато връща сервиса на Дима, прави нещо, което никога не би посмял да опита, освен ако не е във върхова форма и не играе с далеч по-слаб противник: накланя се напред, почти стъпил върху сервис линията, посреща топката на деми-воле, връща я по диагонала или я цъква леко досами страничната линия, съвсем близо до застаналия там със скръстени ръце бодигард с бебешкото лице. Това обаче се получава само при първите два сервиса, после Дима бързо се усеща и започва да го връща до основната линия, където му е мястото.
— При което сякаш ентусиазмът ми се поохлади — призна с тъжна усмивка Пери на събеседниците си, като в същото време прокара опакото на китката си през устата.
— Пери беше ужасно агресивен — поправи го Гейл. — А Дима направо е роден за тази игра. С което те шашва, като имаш предвид килограмите му, ръста и годините. Права ли съм, Пери? Та нали и ти сам го отчете. Каза, че не се съобразявал със законите за земното притегляне. А на всичко отгоре се държеше и спортсменски. Много мило.
— Той не скачаше за топката, а буквално увисваше във въздуха — обясни Пери. — Колкото до спортсменството му, беше направо безупречно. Очаквах го да капризничи и да спори къде точно е паднала топката. Нищо подобно. Да се играе с него се оказа истинско удоволствие. Да не говорим, че е хитър колкото няколко маймунки. Изчакваше до последно, преди да удари топката, че и по-дълго.
— Освен че и куцаше — развълнувано допълни Гейл. — Държеше тялото си наклонено на една страна и щадеше десния си крак, нали така, Пери? И стоеше изправен като прът. Едното му коляно беше превързано. И при всичко това успяваше да увисне във въздуха след отскока!
— Е, и аз гледах да не си давам много зор — продължи Пери, докато чоплеше смутено едната си вежда. — Честно казано, към края пъшкането му при всеки удар взе да ме изнервя.