Но въпреки всичкото пъшкане Дима разпитваше Пери неотстъпно между геймовете.
— Абе ти да не си някой голям учен? Решен да взриви света, като с тия сервиси, дето ги биеш, а?
— Ни най-малко.
— Апаратчик?
На Пери взе да му писва.
— Не. Преподавател съм — рече, докато си белеше банан.
— Преподавател като на студенти? Преподаваш като професор?
— Точно така. Преподавам на студенти. Но не съм професор.
— Къде?
— Засега в Оксфорд.
— В университета в Оксфорд?
— Точно там.
— И кво преподаваш?
— Английска литература — отвърна Пери, който определено не изгаряше от желание тъкмо сега да обяснява на някакъв абсолютно непознат, че бъдещето му тъне в пълна неизвестност.
Възторгът на Дима обаче се оказа безграничен.
— Я кажи. Познаваш ли Джек Лондон? Писателя номер едно на английски?
— Лично, не — изрече със сарказъм, който Дима не долови.
— Харесва ли ти?
— Възхищавам му се.
— А Шарлот Бронте? И нея ли харесваш?
— Много.
— Съмърсет Моъм?
— Него по-малко.
— Имам им книгите на всички тия! Стотици. На руски! Пълна библиотека!
— Чудесно.
— А ти чел ли си Достоевски? Лермонтов? Толстой?
— Естествено.
— И тях ги имам. Всичките първокласни ги имам. И Пастернак го имам. И знаеш ли кво? Пастернак описва родния ми град. Вика му Юрятин. Но то си е Перм. А това копеле да вземе да го кръсти Юрятин. Писателска им работа. Всички го правят. И са смахнати до един. Виждаш ли я там дъщеря ми, Наташа? Изобщо пет пари не дава за тениса. На нея книги й дай. Ей, Наташа! Кажи „здрасти“ на тоя професор тука!
След кратко забавяне, колкото да покаже, че не й е приятно да й досаждат, Наташа вдигна разсеяно поглед и отмести настрани косата за достатъчно дълго време, че Пери да се възхити на красотата й, преди да се вторачи пак в подвързаното в кожа томче.
— Срамува се — поясни Дима. — От това, че й викам. Гледаш ли какво чете? Тургенев. Руснак номер едно. Аз я купих. Щом поиска някоя книга — веднага я купувам. Окей, професоре, твой сервис.
— От този момент нататък станах „професора“. Колко ли пъти не му повтарях, че не съм, но той държеше на своето и накрая се предадох. След още два-три дни половината народ в хотела вече ми викаха така. Което е адски тъпо, след като си решил, че вече няма да си дори преподавател.
Докато разменяха половините си при 2 на 5 в негова полза, Пери се утеши от гледката, че Гейл бе успяла най-после да се отърве от досадния Марк и се беше настанила на най-горната пейка между двете момиченца.
Мачът взе да придобива приличен ритъм, отбеляза Пери. Не беше най-великият двубой на всички времена, но — доколкото успяваше да въздържа усилията си — беше приятен и забавен за гледане, ако приемем, че изобщо имаше някой, който да търси забавление, което продължаваше да е под въпрос, тъй като, с изключение на двамата близнаци, публиката се държеше като на сектантска сбирка. Под въздържане на усилията си Пери имаше предвид, че не тичаше с пълна сила, понякога отбиваше топка, насочена определено в аут, или връщаше удар, без да се притеснява особено накъде отива. Но като имаше предвид очевидната разлика помежду им — в смисъл на възраст, умения и повратливост, ако трябваше да говори честно, — Пери очевидно си беше поставил за цел единствено да приключи мача, без да засегне достойнството на Дима, след което да се наслади на късната си закуска с Гейл на „Капитанския мостик“; или поне живя с тази мисъл до онзи момент, в който, докато си разменяха наново половините, Дима го стисна над лакътя и гневно му изръмжа:
— Професоре, ти що ми лягаш?
— В какъв смисъл?
— Оная дълга топка отиваше в аут. Видя я, че е аут, а ми я върна. Ти кво си мислиш, че дъртото дебело копеле ще пукне от мъка, ако не му пуснеш някоя точка ли?
— Изобщо не бях сигурен, че ще излезе в аут.
— Мразя подаянията, професоре. Щом искам нещо, вземам си го, и толкова. Но не обичам да ми лягат. Разбра ли ме? Искаш ли да играем на хиляда долара, а? Да стане по-интересно.
— Не, благодаря.
— На пет хиляди?
Пери се изсмя и завъртя глава.
— Шубе те е, а? Не ти стиска да играеш на вързано с мен.
— Предполагам, че това е причината — съгласи се Пери, все още усещащ отпечатъка от ръката на Дима над левия си лакът.
— Предимство Великобритания!
Викът отеква над корта и заглъхва. Близнаците се изкикотват притеснено в очакване на земен трус. До този момент Дима е търпял избухващото на моменти тяхно веселие. Сега обаче — край! Полага ракетата върху пейката, изшляпва нагоре по стълбите, а след като стига до двете момчета, натиска носовете им с по един показалец.