— Дано и не разберат — отвърна му Люк с храбра усмивка.
Пери и Гейл намираха нещо идилично в ежедневието си — нещо чисто, както се изразяваше замислено Дима. Сякаш ги бяха спуснали в някакъв далечен аванпост на човечеството със задачата да се грижат най-старателно за своите подопечни.
И когато не беше сред природата с момчетата — Люк все го подтикваше да ги прекарва по най-отдалечените пътеки, а Алексей бе открил, че в крайна сметка не страда от световъртеж, а от непоносимост към Макс, — Пери си правеше привечерни разходки с Дима или присядаше до него на някоя пейка в края на гората и го наблюдаваше как гледа долината със същия онзи гняв, с който прекъсна монолога си в гарвановото гнездо в „Трите комина“ и впери поглед в мрака, обърса уста с опакото на ръката си, отпи яко от водката и продължи да гледа ядно. Друг път искаше да го оставят сам в гората с диктофона, при което Оли, или Люк, го охраняваше скришом от разстояние. Но не им даваше касетите, които представляваха част от застрахователната му полица.
Пери обаче забелязваше, че изминалите дни — колкото и да бяха — го бяха състарили. Нищо чудно да бе започнал да осъзнава чудовищността на своето вероломство. И докато гледаше с празен поглед във вечността или диктуваше глухо в касетофона си, търсеше и някакво вътрешно помирение. Така поне подсказваше демонстративната му проява на загриженост към Тамара. Изглежда, възродилият се инстинкт на вора във вярата бе постлал пътя му към жената.
— Докато умре моята Тамара, Бог може и да е оглушал от шибаните молитви, с които го залива — отбеляза гордо веднъж, с което създаде у Пери впечатлението, че е далеч по-неуверен в собственото си избавление.
Пери не преставаше да се чуди и на търпението, което Дима проявяваше спрямо самия него, което нарастваше обратнопропорционално на презрението му към половинчатите обещания на Люк, които същият оттегляше едва ли не на мига.
— Ти, професоре, не се притеснявай. Един ден всички ние ще сме щастливи, помни ми думите. Ще се измъкнем от това лайняно положение — заявяваше му с положена собственически върху рамото му длан, докато се разхождаха по пътеката. — Виктор и Алексей те възприемат като някакъв шибан герой. И някой ден, току-виж, и от теб направили вор.
Но Пери ни най-малко не се подведе по буйния смях, който последва горното предположение. От доста дни насам бе взел да се вижда все повече в ролята на наследник на Димината верига от дълбоки мъжки дружби: с покойния Никита, който го бе направил мъж; с убития Миша, ученика му, който той, за най-голям свой срам, не бе успял да опази; и с всички онези бойци и железни мъже, които са властвали над него, докато бил в затвора в Колима и след това.
Много повече го изненада невероятното му наглед назначение като среднощен изповедник на Хектор. Нито на Гейл, нито на самия него му бе необходимо Люк да им съобщава с думи — стигаше им ежедневното му шикалкавене, — че нещата в Лондон не се развиваха така гладко, както очакваше Хектор. Колкото и да се мъчеше да го прикрива, със самия език на тялото си Люк издаваше до каква степен и той се измъчва от емоционалното напрежение.
Така че кодираната мелодия на мобифона в един часа след полунощ накара Пери да седне стреснат в леглото, а Гейл, без да дочака да разбере кой го търси — да се втурне по коридора да нагледа спящите момиченца, при което първата му мисъл, след като чу гласа на Хектор, бе, че онзи ще го помоли да повдигне духа на Люк или — което би предпочел — да поеме по-активна роля в тайното прехвърляне на Дима в Англия.
— Ще ми отделиш ли две минути да си поговорим, Милтън?
Нима това наистина бе гласът на Хектор, или чуваше магнетофон, чиито батерии са взели да се изтощават?
— Поговори ми.
— Има един полски философ, когото от време на време си препрочитам.
— Как се казва?
— Колаковски. Предполагам, че си го чувал.
Пери не намери за нужно да му признае, че го е чувал.
— Е и?
Пиян ли е Хектор? Да не е наблегнал прекалено на малцовото уиски от остров Скай?
— Тоя Колаковски развива едни много строги възгледи по въпроса за доброто и злото… които напоследък съм склонен да споделям. Злото си е зло, и точка по въпроса. Изобщо не се корени в битието. И няма връзка с това дали си наркоман и прочие. Злото представлява абсолютна и изцяло самостоятелна човешка сила. — Продължително мълчание. — И си зададох въпроса: ти на какво мнение си?
— Том, какво ти има?
— От време на време го препрочитам, нали разбираш. Когато ми натежи. Колаковски. Изненадваш ме, че не ти е познат. Та той е постулирал един закон. Доста добър при това, предвид обстоятелствата.