— Наистина ли има такъв полет?
Полицаят осветява с фенерчето си залепеното върху предното стъкло на джипа лилаво триъгълниче с буквата „Г“. Иззад гърба му наднича и мъжът с градските дрехи, засенчен от блясъка на електрическия лъч. Пери обаче усеща, че той всъщност оглежда много внимателно веселия шофьор и тримата му пътници.
— Чий е този джип? — пита полицаят, подновил огледа на лилавия триъгълник.
— На Арни Щойри водопроводчика. Приятел ми е. Не ми казвайте, че не познавате Арни Щойри от Гринделвалд. Живее на главната улица, до електротехника.
— И идвате сега, в тъмното, от Шайдег горе? — пита полицаят.
— От Венген.
— Качили сте се от Венген чак до Шайдег?
— А вие кво си мислите? Че сме летели ли?
— За да сте се качили от Венген до Шайдег, ви трябва втора винетка, от Лаутербрунен. Вашата на стъклото важи само между Шайдег и Гринделвалд.
— Дайте да се разберем: вие сега на чия страна сте? — пита го Оли, упорстващ в доброто си настроение.
— Аз всъщност съм от Мюрен — отвръща стоически полицаят.
Настъпва мълчание. Оли започва да си тананика някаква мелодийка — пак нещо, което Люк не го е чувал да прави досега. И както си тананика, с помощта на лъча от полицейското фенерче рови из наврените в джоба на шофьорската врата документи. По гърба на Пери се стича пот, при все че седи неподвижно до Дима. Нито един труден връх или Сериозно изкачване не са го карали да се поти в седнало положение. Оли продължава да си тананика и да търси, но напевът му е изгубил самоувереността си. Аз съм гост на „Парк Хотела“, напомня си непрестанно Пери. И Люк е гост. Правим се на добри самаряни заради откачения турчин, който не знае английски, а жена му е на смъртно легло. При еднократна употреба може и да мине.
Цивилният е отстъпил крачка назад и се е облегнал отстрани на джипа. Тананикането на Оли става все по-неубедително. Най-сетне се отпуска на облегалката в знак, че се предава, с омачкано парче хартия в ръката си.
— Това вече би трябвало да свърши работа — подсказва на полицая и му тика втора винетка — жълт, а не лилав триъгълник, без буквата „Г“ отгоре му.
— Следващия път си залепете и двете винетки на стъклото — казва полицаят.
Фенерчето угасва. И пак са на път.
В очите на неспециалист като Пери паркираното беемве сякаш си почива мирно и тихо там, където го е оставил Люк — без скоби около гумите, без заплашителни фишове под чистачките, най-обикновена паркирана лека кола; каквото и да търсеха Люк и Оли, докато я обикаляха внимателно, а Пери и Дима изчакваха съгласно нарежданията им на задната седалка на джипа, явно не го намериха, понеже Оли вече отваряше вратата на водача, а Люк им даваше знак бързо да идват; в беемвето се настаниха пак както дотогава: Оли зад волана, Люк до него отпред, Пери и Дима — отзад. Пери си даде сметка, че през цялото време на проверката Дима нито беше помръднал, нито му бе дал някакъв знак. Вече е в затворнически режим, помисли си Пери. Ние го прехвърляме от един затвор в друг, а подробностите ни най-малко не са негова грижа.
Погледна външните огледала, но не видя никакви подозрителни фарове зад гърба им. Понякога имаше чувството, че някоя кола ги следи, но щом Оли отбиеше, тя отминаваше напред. Хвърли поглед на седящия до него Дима. Дреме. И все още е с оная черна вълнена шапка, която прикрива плешивостта му. Сложил я бе по настояване на Люк, независимо че не се връзваше с фино раирания му костюм. И, както одеве, Дима пак залиташе и се удряше о него, а мазната вълнена материя гъделичкаше Пери по носа.
Стигнаха до аутобана. Под натриевите лампи лицето на Дима се превърна в примигваща посмъртна маска. Пери погледна часовника си — не че го интересуваше, но това, че знаеше колко е часът, му действаше успокоително. Появи се синя указателна табела за летището „Белп“. Три диагонални черти… две черти… свий вдясно на разклона.
Самата аерогара бе много по-тъмна, отколкото се полага на една аерогара. Тъкмо това бе първото нещо, което изненада Пери. Вярно, бе превалило полунощ, но човек очакваше да види много повече светлини, макар и на малко междинно летище като Белп, с все още не съвсем утвърден международен статут.
Липсваха и формалности: ако не се смяташе за формалност кратката раздумка насаме между Пери и някакъв уморен мъж с посивяло лице и син гащеризон, който май беше единственото налично служебно лице. По някое време Люк показа на човека нещо като документ — прекалено малък, за да е паспорт; изглежда, беше я картичка, я шофьорска книжка, или пък пълен с нещо малък плик?