— И къде се намираха малките момиченца в този момент? Под вас? В края на вашия ред? Спомнете си, моля ви.
Гейл пое въздух да се овладее, после отговори най-отмерено:
— Малките момиченца седяха на втория ред до Елспет. По-голямото се извърна, видя ме, после каза нещо на Елспет. Което, разбира се, аз не успях да чуя. След което и Елспет се извърна, погледна ме и кимна на по-голямото момиче в знак на съгласие. Двете момиченца размениха по няколко думи, изправиха се и се качиха по стъпалата. Бавно.
— Не я дразнете повече — обади се Пери.
Гейл започва нещо да увърта в показанията си. Или поне така се струва на адвокатския й слух, а несъмнено и на слуха на Ивон. Да, момичетата застанаха пред нея, по-голямото направи реверанс, вероятно научен от някой курс по танци, и попита на много сериозен английски с едва забележим чужд акцент:
— Можем ли да седнем при вас, госпожице?
При което Гейл се засмя и рече:
— Моля, заповядайте, госпожице.
И те седнаха от двете й страни, без изобщо да се усмихнат.
— Попитах по-голямата как се казва. Шепнешком, понеже всички наоколо мълчаха. Тя ми отвърна: „Катя“, и аз попитах: „А сестра ти как се казва?“ И тя ми отговори: „Ирина“. А пък Ирина се извърна и впери поглед в мен, сякаш… Аз наистина проявявах определено любопитство, но не разбирах защо беше толкова враждебно настроена към мен. „Майка ви и баща ви тук ли са?“ — попитах и двете.
Катя завъртя глава с крайна категоричност. Ирина абсолютно нищо не каза. Седяхме съвсем неподвижни известно време. Дълго време, когато става дума за деца. При което си помислих: сигурно някой ги е предупредил, че на тенис мачове не бива да се приказва. Или че не е редно да се разговаря с непознати. Или че с това им се е изчерпал репертоарът по английски, или че може би страдат от аутизъм, или имат някакво друго увреждане.
Млъква с надеждата някой да я насърчи или да й зададе въпрос, но вижда единствено четирите чакащи очи и седящия до нея Пери, килнал леко главата си към тухлените стени, чиято миризма й напомня алкохолните привички на баща й. Мислено поема дълбоко въздух и скача в дълбокото.
— Играчите тръгнаха да си разменят половините. Та аз реших пак да опитам: „Къде учиш, Катя?“ А Катя завърта глава, същото прави и Ирина. Не учите? Или в момента не сте на училище? Явно става дума за момента. Доскоро ходели в Британското международно училище в Рим, но напуснали. Не упоменават причината, а и аз не ги питам. Не исках да им се сторя нахална, но в същото време имах и някакво чувство, което не можех да определя. Значи, живеете в Рим? И пак Катя: вече не. В Рим ли се научихте на такъв прекрасен английски? Да. В международното училище имали право на избор — английски или италиански. По-добре английски. Посочвам двете момчета на Дима. Братя ли са ви? Пак завъртане на глави. Братовчеди? Да, нещо подобно. Само подобно ли? Да. И те ли ходят в международно училище? Да, но в Швейцария, не в Рим. А красивото момиче, което живее в света на книгите, питам, тя братовчедка ли ви се пада? Отговорът на Катя все едно е изстискан по време на изповед: Наташа ни е братовчедка, но и тя само донякъде. И пак никаква усмивка от тяхна страна. Но Катя гали копринения ми тоалет. Сякаш за пръв път в живота си вижда коприна.
Гейл си поема дъх. Това дотук нищо не е, мисли си. Още сме на ордьовъра. Имайте търпение до утре за пълното меню с петчасовата история на ужасите. Изчакайте да се сдобия с правото да давам преценка на отминалите събития.
— След като се насища да гали коприните ми, тя обляга глава на ръката ми, задържа я там и притваря очи. С това слага край на светския ни разговор за около пет минути, ако не обръщаме внимание на това, че от другата ми страна Ирина решава да следва примера на Катя и обсебва дланта ми. Буквално се впива в мен с острите си като ракови щипки ръчички. После притиска ръката ми към челото си и овъргаля в нея лицето си като да ми внуши, че има температура, но всъщност бузите й са мокри, та осъзнавам, че е плакала. После ми връща ръката, а Катя казва: „Тя понякога плаче. Това е нормално.“ В този момент мачът приключва и Елспет се втурва по стълбите да си ги прибере, а аз вече изгарям от желание да увия Ирина в саронга си и да я отведа у дома, за предпочитане заедно със сестра й, но тъй като подобен жест е изключен, а и нямам представа какво точно я е разстроило, защото изобщо не ги познавам, всъщност — край на историята.
Но и това не е краят на историята. Поне не в Антигуа. Историята се развива красиво. Пери Мейкпийс и Гейл Пъркинс продължават своята неповторима ваканция точно така, както са я планирали още от ноември. И за да си спомни колко щастливи са били, Гейл си прави наум нецензуриран преглед на събитията: