— Към десет сутринта, след тениса, се връщаме във вилата Пери да си вземе душ. Любим се — красиво, както винаги, — тъй като все още го можем. Пери не е способен на половинчати деяния. Винаги се съсредоточава изцяло върху онова, което върши в момента.
Около обяд или малко по-късно. По оперативни причини (виж по-горе) сме пропуснали шведската маса за закуска, отиваме да поплуваме в морето, обядваме край плувния басейн, връщаме се на плажа по настояване на Пери — да ме биел на шафълборд[1].
Към четири следобед. Връщаме се във вилата с победоносния Пери — той няма ли поне веднъж да се остави на някое момиче да го бие? — подремваме, четем, пак се любим, пак дремем, губим представа за времето. Излегнали се по хавлии на балкона, опаткваме шардонето от минибара.
Към осем вечерта. Решаваме, че ни мързи да се облечем, поръчваме си вечеря във вилата.
Все още караме проклетата си неповторима почивка. Все още сме в рая и дъвчем проклетата ябълка.
Към девет вечерта. Вечерята пристига. Количката бута не кой да е, а стар сервитьор от румсървиса, а самият достолепен Амброуз, който към поръчаното от нас евтино калифорнийско вино е добавил и заскрежена бутилка отлежало шампанско „Круг“ в сребърна кофичка с лед, което в листа с вината носи цена от 380 долара плюс данъка, и го слага на масата заедно с две заскрежени чаши, чиния с апетитни на вид хапки, две колосани салфетки и предварително подготвено слово, което произнася на висок глас като съдебен пристав — с изпъчени гърди и притиснати към тялото ръце:
— Тази прекрасна бутилка шампанско, млади хора, ви се изпраща лично от единствения и неповторим господин Дима в израз на неговата благодарност за — и измъква от горното джобче на ризата си бележка заедно с чифт очила за четене… — цитирам: „Професоре, най-сърдечно ти благодаря за чудесния урок по висшето изкуство, наречено честна игра в тениса, и за това, че си истински английски джентълмен. Благодаря ти и че ми спести петте хиляди долара, които бях готов да заложа.“ Освен това отправя и комплименти към изключително красивата госпожица Гейл, с което посланието му се изчерпва.
Изпиваме по две чаши от шампанското и решаваме да го довършим в леглото.
— Какъв е този „кобе бийф“? — пита ме Пери по някое време през бурната нощ.
— Галил ли си някога момиче по корема? — питам го аз.
— И през ум не ми е минавало — казва Пери, докато прави точно това.
— От девствени крави — обяснявам му. — Откърмени със саке и първокачествена бира. Кравите в Кобе ги масажират всяка вечер по коремите, преди да им дойде време за вечеря. Освен дето са и първокласен интелектуален продукт — добавям, което също е вярно, но не съм убедена, че той продължава да ме слуша. — Нашата кантора води наскоро дело в тяхна полза и го спечели със завързани копита.
Когато се унасям, ми се присънва пророчески сън — във военновременно черно и бяло, — в който се озовавам в Русия, където дечица биват сполетявани от лоши неща.
3
Небосводът на Гейл потъмнява, същото се случва и в сутеренната стая. С отцеждането на светлината и немощната лампа от тавана сякаш още повече излинява и тухлените стени почерняват. Тътенът от движението по улицата над главите им се разрежда. Все по-рядко притичват и сенчестите нозе покрай заскрежените прозорци с вид на сърповидни луни. По някое време нахълтва едрият жизнерадостен Оли — с едната обица, но вече без барета — и оставя четири чаши чай и спомагащи за храносмилането бисквити, след което изчезва.
Макар това да е същият онзи Оли, който ги е докарал по-рано същата вечер в черното си такси от дома на Гейл, за всички вече е ясно, че той не е истински таксиджия, независимо от значката за правоспособност, красяща едрия му гръден кош. Според Люк Оли бил човекът, който „не ни дава да се отклоним от правия път“, но на Гейл такива не й минават. Една шотландска интелектуалка от калвинистката вяра няма нужда от морални напътствия, а за джентълмена жокей с шавливото око и бронята от буржоазен чар вече е късно.
А пък и всевиждащият поглед на Оли подсказва на Гейл, че ролята му далеч не се изчерпва с домакинските му задължения. Озадачава я и обицата му: дали е сигнал за сексуалната му ориентация, или я носи просто на майтап? Затруднява я и гласът му. Когато го чу за пръв път по домофона в Примроуз Хил, долови съвсем ясно акцента на лондонски кокни. Но докато им бъбреше попътно през разделителната преграда в таксито за отвратителното, нетипично за месец май време — след онзи разкошен април и, божичко, как ли се е отразил снощният порой на разцъфтелите дървета? — усети на места чуждоземски отсенки, а и синтаксисът му тук-таме издишаше. Кой ли ще да е матерният му език? Гръцки? Турски? Иврит? Или и гласът, като обичката, е просто за заблуда на любители като нас?
1