— Точно така — обявява ентусиазирано Пери.
При което Ирина се вкопчва в моята ръка и буквално ме повлича към водата. След нас идват Катя и Пери с крокодила. А аз през цялото време не преставам да си мисля: къде, по дяволите, са родителите им и защо тъкмо ние трябва да ги заместваме? Но не задавам пряко въпроса си на Катя. Изглежда, имам предчувствието, че моментът няма да е подходящ. Току-виж, се окаже, че са тръгнали да се развеждат или нещо от този сорт. Вместо това я питам: кой е онзи симпатичен джентълмен с баретата, седнал на вишката? Вуйчо Ваня, отвръща ми Катя. Великолепно, казвам. И кой е вуйчо Ваня? Отговор: просто вуйчо. От Перм ли? Да, от Перм. Без никакви други обяснения. В стил: вече не учим в Рим. Нали дотук не съм направила фал, Пери?
— Нито веднъж.
— Продължавам тогава.
Известно време слънцето и морето си вършат работата, отбелязва тя.
— Момичетата се плискаха и гонеха, а Пери бе във вихъра си. Правеше се на всемогъщ Посейдон, който изскача от дълбините с рев като на морско чудовище. Честна дума, Пери, ти наистина беше невероятен, признай си го.
Излизат каталясали от водата и Елспет подсушава момичетата, облича ги и ги намазва с плажно масло.
— Но буквално след секунди те пак са при нас и присядат на крайчеца на хавлията ми. А на мен ми е достатъчен само един поглед, за да се убедя, че мрачните сенки са все още по лицата им, просто са се били скрили за известно време. Добре, викам си, сега е моментът за сладолед и някоя газирана напитка. Това е мъжка работа, Пери, казвам му, така че действай. Нали така беше, Пери?
Някоя газирана напитка, повтаря си наум. Пак ли започнах да говоря като проклетата ми майка? И аз ли съм провалила се актриса с глас, който се чува и през двайсет декара и който се усилва все повече, докато приказвам?
— Точно така — съгласява се със закъснение Пери.
— И той веднага тръгва да купува, нали така? Фунийки с карамел и ядки за всички, сок от ананас за момичетата. Но когато понечва да подпише сметката, барманът му казва, че всичко е платено. От кого? — продължава в галоп тя с привидна веселост: — От Ваня! От добродушния дебел чичко с баретата, заглавил се между перилата на вишката. Но ти, Пери, нали си си Пери, не можеш да допуснеш подобно нещо, нали?
Непохватно кимване с продълговатата глава, за да покаже, че там, където е застанал, на ръба на скалата, нищо не се чува, но е схванал за какво става дума.
— Той изпитва патологично неудобство от това да получава нещо безплатно, на чужда сметка, нали така? А в случая става дума за човек, когото изобщо не познава. Та Пери се емва нагоре по стълбичката да каже на вуйчо Ваня, че е много мило от негова страна и прочие, но че предпочита сам да си поема разходите.
На това място пресъхва. Пери подема по-нататък разказа, но без нейната отчаяна лековатост.
— Качих се аз по стълбата до там, където Ваня си седеше на гумения пояс. Напъхах се под сенника да си кажа приказката и погледът ми се заби право в огромната черна ръкохватка на пистолет, натикан под шкембето му. Беше си разкопчал елечето заради жегата и онова чудо направо щеше да ми извади очите. От пистолети не разбирам, слава богу. Нямам и желание. За разлика от вас, несъмнено. Та въпросният пистолет си беше наистина фамилен размер — констатира тъжно.
Получава се многозначителна пауза, през която хвърля умолителен поглед на Гейл, но не получава благодарствен ответен поглед за усилията си.
— Вие нищо ли не казахте, Пери? — подсказва умело дребният Люк, вечно замазващият празнотите. — По повод пистолета имам предвид.
— Нищо. Той като че ли не забеляза, че го видях, та реших, че от тактическа гледна точка най-разумно ще е и аз да не съм го забелязал. Благодарих му за сладоледа, слязох обратно и се върнах при Гейл, която си приказваше с момичетата.
Люк обмисля доста издълбоко чутото дотук. Нещо, изглежда, го дразни под кожата. Дали не го измъчва коварният въпрос за етикецията в шпионажа? Какво правиш, когато виждаш, че пистолет стърчи изпод елечето на човек, когото не познаваш добре? Обръщаш му внимание, че се вижда, или се правиш, че не си забелязал? Не е ли същото като да забележиш, че почти непознат човек си е забравил ципа отворен?
Шотландската интелектуалка Ивон решава да помогне на Люк да се измъкне от дилемата.
— На английски ли, Пери? — пита тя строго. — Доколкото разбирам, вие сте му благодарили на английски. А той на английски ли ви отговори изобщо?
— На никакъв език не ми отговори. Обаче забелязах, че върху елечето му е забодена черна траурна значка — мислех, че отдавна вече не ги носят. А пък ти изобщо не знаеше, че такова нещо дори съществува, нали така?