Изобщо няма за какво да се укоряваш — прекъсва я пламенно седналият до нея Пери. — Никой по никакъв начин не те е предупредил. Ако някой има някаква вина, то това са хората на Дима.
Гейл обаче не приема утешенията му. Тя е юрист в иззидана с тухли винарска изба посред нощ, събира доводи против обвиняемия, а обвиняемият е самата тя. Легнала е по корем под чадъра на плажа в Антигуа в средата на следобеда с разкопчано горнище на банския; до нея клечат двете момиченца, а Пери се е опънал от другата й страна по ученическите си гащета и чифт очила в евтина рамка, изписана на покойния му баща по линия на общественото здравеопазване, но с фотосоларни лещи, предписани лично за него.
Момиченцата са изяли безплатния си сладолед и са изпили безплатните си плодови сокове. Вуйчо Ваня от Перм си седи на вишката с пистолета фамилен размер, а Наташа — чието име е предизвикателство към Гейл всеки път, когато се опита да го произнесе: налага й се да се стегне и да го преодолее без докосване, като кон в школа по обездка, — Наташа лежи в своето прекрасно усамотение на другия край на плажа. Елспет междувременно се е оттеглила на безопасно разстояние. Вероятно знае какво предстои да се случи. Така поне смята Гейл, от гледната точка на настоящето, която не й е позволено да заема.
Забелязва, че сенките са се върнали върху лицата на двете момиченца. Професионалното чувство й подсказва, че помежду си пазят някаква лоша тайна. Като има предвид нещата, които й се налага да слуша почти ежедневно в съдебната зала, тъкмо това я притеснява, но и подхранва любопитството й: деца, които не бъбрят и не са непослушни. Деца, които не съзнават, че са жертви. Деца, които не те поглеждат в очите. Деца, които винят себе си за онова, което родителите им причиняват.
— Аз хляба си вадя със задаване на въпроси — оправдава се. Вече говори единствено на Ивон. Люк е само някакво размазано петно пред очите й, а Пери е извън кадър — умишлено го е запратила там. — Присъствала съм на семейни дела. На свидетелски показания от деца. И както постъпваме по служба, по същия начин се държим и през останалото време. Никой от нас не представлява две личности. Ние сме си ние.
Пери източва тялото си нагоре — жест, предназначен да облекчи по-скоро нейния стрес, отколкото неговия — и протяга дългите си ръце като плувец, но от това на Гейл не й олеква.
— И затова от самото начало ги питам: разкажете ми повече за своя вуйчо Ваня. Така, както избягват да говорят за него, оставам с впечатлението, че е някакъв лош вуйчо. „Вуйчо Ваня ни свири на балалайка, много го обичаме, а като се напие, става много смешен.“ Това го казва Ирина. Решила е да е по-откровена от кака си. Но аз си мисля съвсем друго: този вуйчо, който се прави на музикант, когато е пиян, дали не играе и някаква друга роля?
— Приемаме, че продължавате да разговаряте на английски — пита Ивон, решена да не пропусне и най-дребната подробност. — Не става дума за елементарен френски или нещо от този род, нали?
— Английският, общо взето, е първият им език. Интернатски американски английски с лек италиански акцент. След което ги питам: „Викате му вуйчо, понеже е по-възрастен, или ви е истински вуйчо?“ Отговор: Ваня е мамин брат. Беше женен за вуйна Раиса, която сега живее в Сочи с друг съпруг, когото никой не обича. Вече сме на етап родословно дърво, което напълно ме устройва. Тамара е съпругата на Дима. Много строга е и все се моли, понеже е светица и е така мила да ни приеме. Мила ли казахте? В какъв смисъл да ви приеме? При което казвам — вече в ролята на много коварен адвокат, който задава тангенциални, а не директни въпроси: — „А Дима мил ли е с Тамара? Мил ли е Дима към синовете си?“ В смисъл: да не би Дима да е прекалено мил с вас двете? А Катя ми отвръща: Да, Дима е мил с Тамара, понеже е нейният мъж, а сестра й умря; Дима е мил с Наташа, понеже й е баща, а майка й е умряла; мил е и със синовете си, понеже им е баща. Което ми отваря вратата към онзи въпрос, който наистина искам да им задам, и го отправям към Катя, понеже тя е по-голямата: А вашият баща кой е, Катя? А Катя отговаря: И той умря. А Ирина допълва: И майка ни умря. И двамата са покойници. При което аз правя физиономия в смисъл „Какъв ужас“, а когато и двете ме изглеждат, казвам: „Много ми е мъчно за вас.“ Отдавна ли умряха? — питам. Не съм сигурна, че изобщо им вярвах. Нещо у мен все още се надяваше, че ми играят някакъв отвратителен детски номер. Но по това време вече говори само Ирина, а Катя е изпаднала в някакъв транс. И аз също, но това е без значение. Умряха в сряда, казва Ирина. Като набляга силно на деня. Сякаш самият ден е виновен. Значи, са умрели в сряда, някоя сряда. Питам я — нещата стават все по-зле, — миналата сряда ли имаш предвид? И Ирина отговаря: Да, в сряда преди една седмица, на 29 април: абсолютно точно, да не би да пропусна този факт. Миналата сряда, значи, и споменава нещо за автомобилна катастрофа, а аз седя облещена насреща им, Ирина ме хваща за ръка и потупва дланта ми, Катя полага глава в скута ми, а Пери, когото напълно съм забравила, ме прегръща през рамото и аз съм единствената, която плаче.