Гейл е натикала кокалчето на показалеца между зъбите си — друг навик от съдебната зала, когато иска да се предпази от непрофесионални емоции.
— По-късно, докато обсъждаме разговора с Пери във вилата ни, нещата постепенно си идват на място — повишава тя гласа си, за да му придаде по-безличен тон, но продължава да държи Пери извън кадъра на своя поглед, като същевременно се старае да представи в естествена светлина факта, че две момиченца си прекарват весело на плажа само дни след като родителите им са се размазали в някаква автомобилна катастрофа.
Родителите им загинали в сряда. А тенис мачът се състоя следващата сряда. Ерго семейството е било в траур цяла седмица, след което Дима е решил, че имат нужда от чист въздух, така че стига страдане, хайде да вървим на тенис. Ако са евреи, което никак не е изключено, поне за част от тях, или ако загиналите родители са били, може да се предположи, че са изкарали вече седемдневния траур и в сряда е трябвало да се върнат към живота. Това обаче никак не се връзва с християнщината и разпятието на Тамара, макар при такива хора изобщо да не може да става дума за религиозно постоянство, а и Тамара поначало я смятат за особена.
И пак Ивон, с уважение, но и с твърдост:
— Никак не ми е приятно да ви притискам, Гейл, но Ирина ви е казала, че е било автомобилна катастрофа. Само толкова ли ви каза наистина? Случайно да е споменала къде например е станала?
— В околностите на Москва. Съвсем мъгляво. Пътят бил лош. Пътищата там били целите в дупки. Всеки карал по средата, за да ги избегне, така че коли често се блъскали.
— Да е станало дума за хоспитализация? Или мама и татко са загинали на място? Това ли ви разказа?
— На място. „По средата на пътя се движел с висока скорост огромен камион и ги премазал.“
— Други пострадали освен двамата родители?
— Боя се, че не проявих особено старание при допълнителните въпроси. — Тя усеща как започва да се разколебава.
— Но и шофьор е трябвало да има поне. Ако и той е загинал, неминуемо щяха да го упоменат в разказа си, нали?
Ивон не беше включила Пери в сметките си.
— Нито Катя, нито Ирина споменаха пряко или косвено наличието на шофьор, бил той жив или мъртъв, Ивон — произнася той с онзи бавен коригиращ тон, който пази специално за мързеливи студенти и нахални телохранители. — Не стана дума за никакви други пострадали, болници или кой каква марка автомобил е карал. — Гласът му се усилваше. — Дали са имали застраховка „гражданска отговорност“, или…
— Достатъчно — рече Люк.
Гейл се качи пак горе, този път без придружител. Пери остана на мястото си, обхванал с пръстите на едната ръка главата си, докато с другата потропваше нервно по масата. Гейл се върна и седна. Пери като да не я забеляза.
— Е, Пери — каза Люк, напълно стегнат и делови.
— Е какво?
— Крикетът.
— Това стана чак на следващия ден.
— Известно ни е. Пише го в документа ви.
— Ами защо не го прочетете тогава?
— Струва ми се, че вече обсъдихме този въпрос.
Добре де, отстъпи неохотно Пери. На следващия ден, по същото време, на същия плаж, но в друга негова част. Същият миниван с черни стъкла спрял на забранената за паркиране площадка и отвътре се изсипали не само Елспет с двете момиченца и Наташа, но и момчетата.
Така или иначе, като чу „крикет“, Пери се пооживи.
— Имаха вид на две кончета тийнейджъри, които са били заключени за дълго в конюшнята и най-после са ги пуснали малко да погалопират — каза с внезапна наслада под влияние на завърналия се спомен.
Този ден двамата с Гейл решили да си направят плажа максимално далеч от къщата, наречена „Трите комина“. Не че се стремели да се скрият от Дима и сие, но били прекарали неспокойна нощ и се събудили късно с цепещи ги глави заради елементарната грешка, че изпили безплатния ром, който хотелът предлагал.
— От тях, разбира се, отърване нямаше — намеси се Гейл, тъй като реши, че е неин ред. — По целия плаж нямаше къде да се скрие човек. Нима имаше, Пери? И на целия остров нямаше, когато се замислихме по въпроса. Какво толкова се интересуваха Димини от нас? Така де? Що за хора са? Какво искат? И защо точно от нас? Колчем свърнехме зад някой ъгъл, все на тях налитахме. Почваха да ни лазят по нервите. Усещахме как ни наблюдават от къщата си, от другата страна на залива, точно срещу нашата вила. Или поне си ги представяхме как ни наблюдават, но ефектът си беше един и същ. А пък на плажа и бинокли не им трябваха. Достатъчно им бе да надникнат над градинския зид, че да ни зяпат. А те очевидно го вършеха най-редовно, понеже само минути след като се разположихме на плажа, цъфна и миниванът с черните стъкла.