Измъкнали се, според инструкциите, по водеща до хотелския паркинг задна пътечка, където ги чакал Амброуз зад волана на джип. Планът, зашепнал им с конспиративно вълнение, бил да вмъкне тайните гости по стария „природен маршрут“, който минавал по билото на полуострова и водел право до задния вход на къщата, където щял да ги чака самият господин Дима.
И тя пак възприе гласа на Амброуз:
— „Ама да видите с какви приказни светлини са украсили градината, под една огромна палатка е разположен оркестър от ударни инструменти и са докарали индустриални количества от най-крехкия кобе бийф, който някога е добиван от теле. Не се сещам нещо да са пропуснали. И всичко това — уредено до най-малката подробност от самия господин Дима. Отпрати моята Елспет и цялата шумна сбирщина, наречена „неговото семейство“, на надбягвания с раци на отвъдната страна на Сейнт Джонс, та да можем да ви вмъкнем през задния вход — разбирате ли сега в каква тайна участвате тази вечер?“
Ако са търсили приключение, самият „природен маршрут“ щял да им е достатъчен. Изглежда, от години никой не го бил ползвал. На Пери на два пъти му се налагало наистина да им пробива път със сила през джунгловидната растителност.
— Което на него, естествено, му доставяше огромно удоволствие. Той май наистина е трябвало да е селянин, нали, Пери? Докато най-сетне се измъкнахме от един дълъг зелен тунел, в чийто край ни чакаше Дима, щастлив като някакъв Минотавър. Ако това е възможно.
Тук кокалестият показалец на Пери се вдигна предупредително.
— И това бе първият случай, в който виждахме Дима сам — подчерта най-натъртено. — Без бодигардове, без семейство. Без деца. Без никой, който да ни наблюдава. Поне не видимо. Бяхме само тримата, застанали на ръба на някаква гора. И имам чувството, че и двете страни си давахме съвсем ясна сметка. За изключителността на момента.
Но каквото и значение да придаваше Пери на тази своя забележка, то се изгуби в напористия изблик от страна на Гейл:
— И той ни прегърна, Ивон! Наистина ни прегърна. Първо Пери, после го избута настрана, после мен, после пак Пери. Но в прегръдките му нямаше нищо сексуално. Бяха сърдечни, роднински прегръдки. Сякаш от векове не ни е виждал. Или няма повече да ни види.
— Или е бил тласкан от отчаянието — подсказа Пери със същия искрен замислен тон. — Аз поне усетих такова нещо. За теб не знам. Какво значехме за него в този момент. Колко важни му бяхме.
— Той наистина ни обичал — продължи непоколебимо Гейл. — Държеше ни и ни се обясняваше в любов. И Тамара ни обичала — в това бил убеден. Но на нея й било трудно да ни го каже, понеже вследствие на проблема си била леко изперколясала. Без изобщо да обясни какъв би могъл да е проблемът й, а пък на нас кой ни даваше правото да питаме? И Наташа ни обичала, но тя напоследък с никого не разговаряла, само си четяла книгите. Цялото му семейство обожавало англичаните заради нашата човечност и феърплей. Само че не каза човечност, а някаква друга дума. Коя беше?
— Сърдечност.
— Стоим ние в края на тунела, отдали сме се на прегръдки, а той се разпростира по темата за нашата сърдечност. И човек започва да се пита: колко любов можеш да изпитваш към човек, с когото си разменил всичко на всичко шест думи?
— Пери? — суфлира Люк.
— На мен ми се видя героичен — отвърна му Пери, докато дългата му ръка се устреми към челото в класически жест на тревожност. — И аз не мога да си обясня защо. Но струва ми се, че го бях отразил някъде в документа ни, нали? Героичен? Нещо повече. — И вдига рамене да отхвърли собствените си чувства като безстойностни. — Посрещащ с достойнство огъня, мина ми през ум. Само дето не знаех кой стреля по него. Нито защо. Нищо не ми беше ясно, освен това, че…
— Че сте в двойка, която се катери по отвесна скала — подсказа му Гейл без всякаква заядливост.
— Да, именно в двойка. И че той е закъсал. Че има нужда от нас.
— От теб — поправи го тя.
— Добре. От мен. Точно това искам да кажа.
— Тогава разказвай ти.
— Той ни изведе от тунела до едно място, което очевидно беше задната страна на къщата — подхвана Пери, но внезапно млъкна. — Доколкото усещам, необходимо ви е точно описание на мястото, нали? — обърна се строго към Ивон.
— Абсолютно вярно, Пери — отвърна му Ивон със същата експедитивност. — До най-досадната подробност, ако нямате нищо против. — И пак се зае да води подробните си бележки.
— Там, където излязохме от гората, започваше стара пътека, постлана с нещо като червена сгурия, вероятно използвана за подход към сградата при първоначалния строеж. Сега е цялата на дупки, които се наложи да преодоляваме, докато се катерехме по хълма.