— Понесли всичките онези подаръци — изпусна се Гейл иззад кулисите. — Ти с комплекта за крикет, аз — със специално увитите подаръци за по-малките в най-приличната торба, която успях да намеря, тоест — нищо особено.
Мен дали изобщо ме слуша някой? — запита се. Май не. За тях изворът на истината е Пери. Аз съм просто тинята на дъното.
— Откъм задните й подстъпи сградата напомняше на стар грохнал скелет — продължи той. — Поначало ни бяха предупредили, че не е никакъв дворец, понеже щели да я бутат. Но такава чак развалина не очаквахме. — Напускащият Оксфорд преподавател се беше превърнал в репортер на терен. — За едната полусрутена тухлена постройка със зарешетени прозорци беше ясно, че е служила навремето да приютява прислугата от роби. Целият имот бе скрит зад варосана четириметрова ограда, по чийто връх бе обтегната нова, заплашителна на вид бодлива тел. Навсякъде покрай оградата — бели прожектори, монтирани на пилони като около футболен стадион, огряват всеки минаващ. Заревото им се виждаше и от нашата вила. Между пилоните — провесени разноцветни светещи гирлянди, вероятно за предстоящите вечерта празненства по случай рождения ден. И охранителни камери, но насочени в противоположната посока, тъй като сме откъм обратната им страна. Предполагам, че това е била и идеята. Лъскава нова сателитна антена, към седем метра в диаметър, насочена някъде на север, доколкото успях да установя на връщане към хотела. Към Маями. Или към Хюстън. Кой я знае. — После се замисля. — Как кой всъщност? Та нали тъкмо на вас това ви е работата.
Той заяжда ли се с тях, или се шегува? Нито едното, нито другото. Просто Пери се мъчи да им покаже колко брилянтно се справя с тяхната работа, в случай че досега не са забелязали. Онзи Пери, който умира да се катери по обратни северни наклони, сега ги убеждава, че никога не забравя изминатия маршрут. Същият онзи Пери, който не може да устои на нито едно предизвикателство, стига шансовете категорично да не са в негова полза.
— Оттам надолу по склона, през още гора до тревиста поляна, от чийто край стърчи самият нос. Реално погледнато, къщата няма задна страна. Или има само задна страна — както предпочитате. Бунгало в псевдоелизабетински стил, достроявано с летви и азбестови плоскости и гледащо на три страни. Измазани сиви стени. Тесни витражни прозорци. Шперплат с претенции за каркасно-панелно строителство и задна тераса с провиснал над нея ветроупорен фенер. Наясно ли си с терминологията ми, Гейл?
Щях ли да съм тук, ако не бях?
— Чудесно се справяш — казва. Което не отговаря точно на въпроса му.
— Пристроени стаи, бани, кухни и офиси със самостоятелни входове, което подсказва, че по някое време къщата е била обитавана от някаква комуна или нещо от този род.
— И изобщо — пълна бъркотия. Но най-малко Дима може да бъде винен. Това поне ни беше известно, благодарение на Марк. Димини се бяха нанесли там съвсем наскоро. И нищо не били пипнали, ако не се смятат спешните охранителни мерки. Което ни най-малко не ни притесняваше. Напротив, мястото внушаваше едно крайно необходимо усещане за реалност.
Вечно любопитната д-р Ивон наднича иззад медицинските си записки.
— Но сред всичко това нямаше нито един комин, така ли, Пери?
— Два бяха част от останките от захарна рафинерия на западния ръб на носа, а третият — на ръба на гората. Доколкото си спомням, и това изложих в нашия документ.
В нашия шибан документ ли? Колко пъти го повтори досега? Нашия документ, който ти лично написа и не ми даде да го видя, за разлика от тях? Това си е твой шибан документ! И техен шибан документ! Бузите й пламтяха и тя се надяваше да са го забелязали.
— А после, докато се приближавахме към къщата, трябва да е било на двайсетина метра от нея, Дима ни даде знак да забавим ход — разправяше Пери с придобиващ все по-голяма сила глас. — Ей така, с ръце: по-бавно.
— И предполагам, че тъкмо на това място е поставил и пръст пред устните си като жест на съзаклятник? — попита Ивон, вдигнала рязко глава към него, докато пишеше.
— Ами да! — намеси се Гейл. — Точно на това място. Страхотно съзаклятничество. Първо забавете ход, после млъкнете. Ние си мислехме, че пръстът пред устата е част от готвената за децата изненада, затова се съобразихме. И понеже от Амброуз знаехме, че са ги завлекли на надбягванията с раци, леко се поизненадахме от вестта, че все пак са си у дома. Но просто предположихме, че е настъпила някаква промяна, поради която не са отишли. Или поне аз лично го предположих.