— Благодаря ви, Гейл.
За какво, за бога? За това, че засенчвам Пери ли? Моля, моля, Ивон — удоволствието остава за мен. И се втурва по-нататък:
— По това време Дима вече ни е изправил на нокти. Буквално не смеем да дишаме. Ни най-малко не се съмнявахме в него — смятам, че това е важно да се отбележи. Изпълнявахме заповедите му, което не е в стила и на двама ни, но фактът си е факт. А той ни отведе до някаква врата, която водеше в къщата, макар да бе странична. Вратата се оказа отключена, той просто я бутна и влезе пръв, след което моментално се извъртя, с вдигната във въздуха една ръка, а другата поставена пред устните и вперил погледа си в нас — както татко изпълняваше ролята на Котарака в чизми в коледната пантомима, само че трезвен, идеше й да каже, но го премълча, — един вид да ни принуди да мълчим. Нали така, Пери? Карай нататък.
— Едва след като се убеди, че владее положението, ни даде знак да го последваме. Аз тръгнах пръв. — В сравнение с нейния, тонът на Пери е минимално емоционален и налага умишлен контрапункт спрямо нейния. До този тон прибягва, когато е истински развълнуван, но се преструва, че не е. — Влязохме на пръсти в една празна зала. Е, чак пък зала! По-скоро три и нещо на четири метра, с гледащ на запад прозорец с напукано стъкло, укрепено с ромбчета от книжна лепенка, през които струи слънцето. Дима продължаваше да държи пръст пред устата си. Щом влязох, пак ме сграбчи над лакътя, със същия захват, който бе използвал и на тенис корта. Нямаща равна на себе си сила. Изключено бе да му се противопоставя.
— Нима ви мина през ум, че може да ви се наложи да му се противопоставите? — попита Люк в проява на мъжко съчувствие.
— Нищо не ми минаваше през ум. Притеснявах се само за Гейл и се стремях единствено да стоя помежду им. Това обаче трая само няколко секунди.
— Достатъчно дълго, за да схванете, че вече не става дума за детска игра — подсказа му Ивон.
— Да, започваше да се заражда такава една мисъл — призна си Пери, заглушен от воя на минаващата по улицата над главите им линейка. — Но е задължително да си представите количеството неочакван шум в онова място — настояваше, сякаш единият шум бе неутрализирал другия. — Бяхме само тримата в тази нищожна стая, но чувахме как вятърът се блъска в цялата паянтова къща около нас. А и светлината беше… как да кажа… фантасмагорична, ако ми позволите да използвам тази дума, която студентите ми обожават. Нахлуваше на пластове през западния прозорец. Прахообразната светлина от стелещата се над морето ниска облачност, а над нея пласт ослепителна светлина. И катраненочерни сенки там, където светлината не достигаше.
— И студено беше — оплака се Гейл и се прегърна театрално. — Както само една безлюдна къща може да е студена. И онзи типичен за такава къща вледеняващ мирис на гробища. А аз не преставах да се питам: къде са момиченцата? Защо нито се виждат, нито се чуват? Защо не чуваме никого и нищо друго, освен вятъра? А ако в къщата наистина няма никой, за какво ни е цялата тази тайнственост?
Кого заблуждавахме, освен себе си? И ти, Пери, си си го мислел същото, нали помниш, че после ми каза?
Но зад вдигнатия показалец на Дима лицето вече е съвсем друго, разправя Пери. Никаква веселост не му е останала. Нито в очите. Те вече са сериозни. Твърди. Той наистина искаше да ни уплаши. Да споделим страха му. И както си стоим слисани — е, и уплашени всъщност, — в единия ъгъл на миниатюрната зала се появява призрачната фигура на Тамара, която е била там от самото начало, но не сме я забелязали в най-тъмната ниша отвъд слънчевите лъчи. Тя е в същата дълга черна рокля, с която беше и на мача по тенис, и докато ни следяха с Дима от вътрешността на минивана, и прилича на собствения си призрак.
Тук Гейл пак си възвръща повествованието:
— Първо забелязах архиепископския й кръст. Около който постепенно се оформи останалата й фигура. Сплела бе на плитки косата си за рождения ден, по бузите й имаше руж, а около устата й — червило. Като казвам около, имам буквално това предвид. Приличаше на полудяла дървеница. Но не държеше пръст пред устата си. Нямаше нужда. Цялото й тяло представляваше предупредителен знак в черно и червено. Остави го ти Дима, рекох си. Тук, в тая жена, е истината. Макар да продължавах да се чудя какъв точно е проблемът й. Защото от километри личеше, че има страхотен проблем.
Пери понечи да я прекъсне, но тя упорито отказа да му преотстъпи думата.