— В ръката си държеше лист хартия — най-обикновен лист с размер А4, сгънат на две — и ни го поднасяше. За какво? Дали не е някакъв религиозен трактат? Да се подготвим за среща със Създателя си? Или ни връчва съдебна призовка?
— И къде в това време е Дима? — пита Люк, обърнал се отново към Пери.
— Най-накрая пусна ръката ми — отвърна с гримаса Пери, — но чак след като се убеди, че цялото ми внимание е насочено към листа в ръката на Тамара. Който тя не преставаше да тика към мен. Докато Дима ми кимаше: прочети го. Но без да сваля пръста от устните си. И Тамара с вид на обладана от зъл дух. И двамата с вид на обладани от демони всъщност. И настояващи да споделим страха им. Но страх от какво? Така че го прочетох. Не на глас, естествено. И не веднага. Не стоях на пътя на светлината. Така че ми се наложи да го отнеса до прозореца. Като пристъпвах на пръсти — от което разбирате до каква степен се бяхме поддали на внушението. Но пък тогава ми се наложи да загърбя прозореца — толкова зверски силна беше светлината. След което пък Гейл трябваше да ми извади резервните очила за четене от чантичката си…
— Понеже той, както винаги, ги беше забравил във вилата…
— После Гейл пристъпи на пръсти зад гърба ми…
— Ти ми даде знак да се приближа…
— Заради собствената ти безопасност… И тя го прочете над рамото ми. Така че го прочетохме два пъти, да речем.
— Че и отгоре — добави Гейл. — Защото представете си само какъв жест на доверие ни оказваха! Откъде-накъде чак дотолкова ни вярваха? Кое ги бе накарало изведнъж да помислят, че точно ние сме нужните им хора? Защо ни налагаха това… това проклето бреме!
— Нямали са кой знае какъв избор — отбеляза тихичко Пери, при което Люк кимна мъдро, Ивон дискретно повтори жеста му, а Гейл се почувства още по-изолирана, отколкото до този момент.
Възможно е напрежението в недостатъчно проветрявания сутерен да се бе оказало прекалено високо за Пери. Или — помисли си Гейл — да бе изпитал силно закъснял пристъп на чувство за вина. Отпусна дългото си кокалесто тяло върху облегалката на стола, свлече острите си рамене, за да си възвърне спокойствието, и посочи с пръст светлобежовата папка, почиваща между дребните юмручета на Люк.
— Така или иначе, текстът е пред вас в нашия документ, така че не се налага да ви го рецитирам наизуст — заяви агресивно. — Можете да си го препрочитате до насита. Предполагам, че вече сте го направили.
— Независимо от всичко — отвърна Люк, — ако не възразявате, Пери. — За пълнота, ако мога да кажа.
Нима Люк го изпитваше? На Гейл поне така й се стори. Дори в академичната джунгла, която Пери бе тъй решен да напусне, му се носеше славата на човек, способен да цитира след един-единствен прочит цели трактати по английска литература. И тъй като бе предизвикана суетата му, Пери взе да цитира бавно и безизразно:
— „Дмитрий Владимирович Краснов, иженарицаем Дима — директор за Европа в Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър, — желае с помощта на посредника професор Пери Мейкпийс и юриста мадам Гейл Пъркинс да води преговори за взаимно изгодно споразумение с властите на Великобритания относно постоянното заселване на цялото му семейство в замяна на определени сведения от изключителна важност, спешност и критичност за Великобритания на Нейно Величество. Децата и останалите живущи ще се завърнат след около час и половина. Има удобно място, където Дима и Пери ще могат да разговарят ползотворно без опасност да бъдат подслушвани. Молим Гейл да съпроводи Тамара до друга част на къщата. Възможно е в къщата да има много микрофони. Умоляваме ви ДА НЕ ГОВОРИТЕ до завръщането на всички лица от надбягванията с раците за празненството.“
— В този момент иззвъня телефонът — каза Гейл.
Пери седи изправен на стола си, сякаш изпълнява командата „мирно“; дланите му отново са разперени върху масата, гръбнакът му е изправен, но раменете му са отпуснати, все едно умува върху онова, което му предстои да направи. Челюстта му е стегната в упорит отказ, макар никой да не му е отправил искане, на което да му се налага да откаже, с изключение на Гейл, която е вперила в него изпълнен с достойнство умоляващ поглед — поне тя така се надява, но може и просто да му се надсмива, тъй като и самата тя вече не е сигурна какви сигнали изпраща лицето й.
Тонът на Люк е лековат, да не кажем безгрижен — предполага се, че точно това цели:
— Мъча се да си ви представя вас двамата така, както сте застанали там, нали разбирате — обяснява той. — Понеже моментът е наистина изключителен, не сте ли съгласна, Ивон? Застанали един до друг в стаята? Зачели се? Пери държи писмото? А вие, Гейл, надничате над рамото му. И двамата буквално онемели. Изтресли са ви едно изключително предложение, на което не ви е позволено да реагирате по никакъв начин. Направо кошмар. Тъй като, поне доколкото се отнася до Дима и Тамара, мълчанието ви е полуравносилно на съгласие. Понеже, доколкото усещам, нито един от двама ви не се кани да напусне демонстративно къщата. Притиснали са ви. И физически, и емоционално. Прав ли съм? Така че, от тяхна гледна точка, всичко върви по ноти: вие сте се съгласили безгласно да сте съгласни. Точно това впечатление им създавате, без да искате. Абсолютно неумишлено. Без изобщо нищо да вършите, просто с присъствието си ставате част от тяхната голяма игра.