— Моето усещане бе, че са напълно изкукуригали — казва Гейл с цел да спука балона на ентусиазма му.
— Абсолютни параноици, Люк, и двамата.
— И в каква по-точно форма се проявява параноята им? — не отстъпва Люк.
— Отде да знам? Да започнем от решението им, че някой им е набутал навсякъде микрофони, да речем. И че ги подслушват зелени човечета.
Сърцатостта на Люк обаче надминава очакванията й. И той я срязва:
— А след всичко чуто и видяно от вас, Гейл, нима изключвате подобно нещо? По това време вече е трябвало да сте наясно, че поне с единия крак сте нагазили в руската престъпност. И наричате себе си опитен юрист, ако смея да отбележа.
Настъпва продължителна пауза. Гейл не е очаквала да сплете рога с Люк, но щом иска двубой — да заповяда по всяко време.
— Така нареченият мой опит, Люк — подхваща гневно тя, — за съжаление, не включва… — Но тук Пери успява да я отклони.
— В този момент иззвъня телефонът — напомня й кротко.
— Да. Добре, бяхме стигнали до телефона — предава се тя. — Беше на метър от нас. Че и по-малко. На шейсет сантиметра, да речем. Със звън като на противопожарна аларма. Яко ни стресна. Но не и тях. Старовремски черен висок апарат от 40-те години на миналия век с шайба и навит на масур кабел, поставен върху паянтова масичка от ратан. Дима вдигна слушалката и изрева нещо на руски, а на лицето му изгря изкуствено наложена слагаческа усмивка. У него всичко изглеждаше тотално наложено против волята му. Насилени усмивки, насилен смях, фалшива радост, постоянно повтаряне на, да, сър“, „не, сър“, „както кажете, сър“, стига да ми позволите да ви удуша с двете си ръце. А очите му не се отлепят от откачената Тамара, която му суфлира. Междувременно пръстът му се е върнал пред устата: никакъв шумов фон, ако обичате, поне по време на разговора. Нали така, Пери? — подхвърля тя, като умишлено прескача Люк.
Точно така.
— Ето, значи, от кои хора се боят, мисля си. И искат и ние да се боим от тях. Тамара го дирижира. Кима, върти глава с всичкия там руж по бузите й, от време на време имитира изражението на Медуза в знак на меганеодобрение. Надявам се, че ги описвам вярно, а, Пери?
— Възцветисто, но точно — съгласява се неохотно Пери; след което, слава богу, й пуска истинската си хилядаватова усмивка, макар и от онези, с които признава, че той е виновният.
— И нещо ми говори, че това е било само първото от ред други позвънявания през същата вечер — подсказва чевръсто Люк, докато ги стрелка подред с бързите си, странно безжизнени очи.
— До връщането на семейството се състояха поне половин дузина разговори — съгласи се Пери. — Нали и ти ги чу? — към Гейл. — И това беше само за начало. През цялото време, докато бях се усамотил с Дима, телефонът звънеше и или Тамара изкрещяваше на Дима да се обади, или Дима скачаше на крака и отиваше сам да вдигне, като не преставаше да ругае на руски. Може и да има деривати някъде из къщата, но лично аз не видях нито един. По-късно същата нощ ми обясни, че мобилните телефони нямали покритие в този район заради дърветата и отвесните скали, та затова всички го търсели по наземната линия. Но на мен тия не ми минават. Според мен те искаха да се убедят в местонахождението му, а най-лесно им беше, като го потърсят на домашния му телефон.
— Кои те?
— Хората, които му нямат доверие. И на които и той съответно няма доверие. Онези, на които е задължен. И които мрази. Хората, от които се боят и от които смятат, че и ние следва да се боим.
С други думи — хората, които може да са известни на Пери, Люк и Ивон, но не и на мен, помисли си Гейл. Хората в проклетия наш документ, който изобщо не е наш.
— И тъкмо на този етап вие двамата с Дима се оттегляте на вашето си удобно място, където ще можете да разговаряте, без да рискувате някой да ви подслушва — подсказва Люк.
— Да.
— А вие, Гейл, отивате да общувате с Тамара.