— И на това ако му викат общуване…
— Но факт е, че отивате.
— В една смотана всекидневна, която вони на пикня от прилепи. А по плазмения телевизор тече тържествено руско православно богослужение. А тя носеше цилиндъра си.
— Цилиндър ли?
— Пери не ви ли спомена за него? В нашия общ документ, който така и не съм видяла. Тамара носеше навсякъде със себе чанта под формата на черен метален цилиндър. Която дрънчеше при всяко оставяне. Не знам в едно нормално общество в какво жените носят пистолетите си, но в случая имах чувството, че става дума за еквивалент на онзи, с който бе въоръжен вуйчо Ваня.
Щом това ще е лебедовата ми песен, проклета да съм, ако не я изпълня като света.
— Плазменият телевизор заемаше почти изцяло една от стените. Останалите стени бяха окичени с икони. Пригодени за чести пътувания. С претруфени рамки за допълнителна святост. Само мъже светии, никакви Деви. Където Тамара — там и светиите, или поне аз стигнах до такъв извод. И аз си имам една такава леля — бивша проститутка, покръстила се в католицизма. При нея всеки светия си има определена задача. Антон отговаря за изгубените й ключове. Ако закъснява за влака — Христофор. Ако има нужда от някоя и друга лира — Марко. За болен роднина — Франциск. Ако е станало прекалено късно — свети Петър.
Празнота. Пресъхна: поредният скапан актьор, изцеден и недостоен за роля.
— И, съвсем накратко, как се разви остатъкът от вечерта, Гейл? — попита Люк, без да поглежда часовника си, но с подобен ефект.
— Съвсем чревоугоднически, казано на най-прост език. Хайвер от есетра, раци, пушена есетра, океани от водка, зашеметяващи трийсетминутни тостове на пиян руски език за възрастните, огромна торта за рождениците, всичко това прокарвано с помощта на здравословни облаци лют дим от руски папироси. Кобе бийф и крикет на електрическо осветление на ливадата, дънещ оркестър от ударни инструменти, който никой не слуша, фойерверки, които никой не гледа, пиянско къпане в морето за все още държащите се на краката си пияници и прибиране преди полунощ за оптимистична аутопсия на случилото се с по още едно за преди лягане.
Купчинката от гланцови фотографии на Ивон се появява категорично за последен път. Посочете, ако обичате, някой, който смятате, че е присъствал на тържеството, отправя Ивон заучената си молба.
Този и този, казва Гейл, докато ги сочи уморено. Ами този — за него съм почти сигурен, допълва Пери.
Да, Пери — и този. Поредният проклетник. Но все някой ден и руските престъпнички ще се сдобият с равни права.
Мълчание, през което Ивон дописва старателно поредната си бележка и оставя молива. Благодаря ви, Гейл, за ценната ви помощ, казва Ивон. С което подсказва и на похотливия малък Люк да не се отплесва в приказки. Краткостта му е снизходителна.
— Боя се, че повече няма да сте ни необходима, Гейл. Дадохте ни изключително подробни, великолепни показания. За останалото ще разчитаме на Пери. Много ви благодаря. От името на двама ни. Благодаря.
Тя е вече на вратата, без да осъзнава как е стигнала дотам. До нея стои Ивон.
— Пери?
Отговаря ли й той? Изобщо не забелязва. Качва се по стълбите с Ивон тъмничарката по петите й. В охолното претруфено преддверие едрият Оли с кокни акцента и чуждестранните отсенки в гласа сгъва руския си вестник, изправя се и застава за секунда пред старинното огледало да си намести старателно с две ръце баретата.
5
— Да ви изпратя ли до входната ви врата, Гейл? — предлага Оли, извърнал се на предната седалка, за да отправи своя въпрос през разделителната преграда на таксито.
— Благодаря, няма нужда.
— Никак не ми се виждате добре, Гейл. Поне оттук, където съм седнал. Имате крайно притеснен вид. Ако искате, ще се кача да му ударим по чай.
Да му ударим? По едно? По чай?
— Няма нужда. Благодаря. Мисля направо да си лягам.
— Сънят е най-добрият лекар, разправят.
— И е вярно. Лека нощ, Оли. Благодаря ви, че ме докарахте.
Пресича до отсреща, чака го да си тръгне, но той не помръдва.
— Забравихме си чантичката, дарлинг!
Забравила я е. И е бясна на себе си. Бясна е и на Оли за това, че я изчака да стигне до прага, преди да хукне подире й. Измърморва още благодарности, нарича себе си „идиотка“.
— О, няма нужда да се извинявате, Гейл. Аз съм далеч по-зле. Ако можеше да се отделя от тялото си, сигурно щях досега да съм си забравил някъде и главата. Абсолютно ли сме сигурни, дарлинг?
В момента, честно казано, в нищо не съм сигурна, дарлинг. Точно пък сега. Не съм съвсем сигурна дали си самостоятелно действащ шпионин, или си нечий ръжен. Както не съм сигурна и защо за шофиране до Блумсбъри посред бял ден ти трябват очила с дебели лещи, а оттам се връщаш в пълен мрак без никакви очила. Или това просто означава, че вие, шпионите, виждате само в тъмното?