Апартаментът й — наследен съвместно с брат й от покойния им баща — не беше всъщност апартамент, а мезонет на горните два етажа на красива викторианска бяла сграда, от онези сключени постройки, които придават присъщия чар на целия район Примроуз Хил. Издигащият се в обществото неин брат, който заедно с богатите си приятели избиваше фазани, притежаваше другата половина от жилището и се предполагаше след петдесетина години — ако той не пукнеше дотогава от пиене и ако тя, Гейл, бе все още с Пери, в което на този етап се съмняваше — да са му изплатили неговия дял.
Входът на сградата вонеше на бьоф бургиньона, който готвеха в апартамент номер две, и кънтеше от разправиите и телевизорите на останалите обитатели. Маунтънбайкът, който Пери ползваше по време на посещенията си през уикендите, бе на обичайното си неудобно място, прикачен с верига към отливната тръба. Някой ден някой предприемчив крадец ще ти го отмъкне заедно с тръбата, предупреждаваше го тя. А той най обичаше да се качва в шест сутринта до най-високата точка на парка „Хампстед Хийт“ и да се пуска оттам с главоломна скорост по пътеките, които бяха само за пешеходци.
Пътеката по четирите редици тесни стъпала, които отвеждаха до вратата на апартамента й, беше на границата на разпада си, но обитателят на партера не виждаше защо изобщо трябва и той да плаща, а онези на следващите два етажа го изчакваха първо той да плати, при което от Гейл — живеещата в сградата безплатна адвокатка — се очакваше да измисли някакъв компромис, но тъй като нито една от спорещите страни не отстъпваше и на милиметър от позицията, в която се бе окопала, къде, по дяволите, щеше да им намери тя компромис?
Тази вечер обаче изпитваше благодарност към всичко това: нека си се карат; нека надуват до дупка проклетата си музика; нека й осигуряват всичката възможна нормалност, тъй като на нея — майчице мила — наистина й се ревеше за нормалност. Само да я изкарат от операционната и да я вкарат в интензивното. И да й кажат: край на кошмара, Гейл, миличка, край на всички тихо говорещи шотландски интелектуални и минишпионократи с итънски акцент; край на всякакви там сирачета, убийствено красиви Наташи, пистолджии вуйчовци, Дими и Тамари; да й кажат, че нейният изпратен й от Бога любим и почти сляп наивник Пери Мейкпийс няма никакво намерение да се увива в жертвеното знаме заради оруелската си любов към изгубената Англия, похвалното търсене на Връзка с главно „В“ — с какво, за бога, връзка? — или домашно сварената му марка от обърната наопаки пуританска суета.
Докато качваше стъпалата, коленете й се разтрепериха.
На първата тясна междинна площадка затрепериха още по-силно.
На втората вече трепереха така диво, че й се наложи да се облегне на стената, докато се успокоят.
На последната редица стъпала вече се видя принудена да се издърпа нагоре с помощта на парапета, че да стигне до вратата си, преди да изключи автоматът на стълбищното осветление.
Застанала в миниатюрния коридор с гръб към затворената врата, тя се ослуша, задуши из въздуха за миризмата на алкохол, некъпани човешки тела или застоял цигарен дим — или и за трите накуп, по чието съчетание преди два-три месеца бе успяла да усети, че са я обрали още преди да се качи по спираловидната вътрешна стълба до спалнята си, върху която някой се беше изпикал, нарязал бе възглавниците й и бе написал с червило мръсни послания върху огледалото й.
Едва след като изживя наново и докрай този спомен, тя отвори вратата към кухнята, окачи палтото си, провери банята, изпишка се и си наля една водна чаша от испанското червено вино риоха, напълни устата си, преглътна го, доля чашата до ръба и прилежно я отнесе във всекидневната.
Остана права. Не седна. Няма нужда: пасивното седене, което бе насъбрала, щеше да й стигне за цял живот.
Застанала пред нефункциониращата, изцяло чамова репродукция на георгианска камина, изработена и монтирана от предишния собственик, и втренчена в същия онзи дълъг, отварящ се вертикално прозорец, пред който Пери се бе изправил само преди шест часа: Пери — надничащ към улицата с наклоненото си птиче тяло, с ръст към два и четирийсет и четири, да зърне най-обикновено черно такси с изгасена светлина „свободно“ и с последни две цифри на номера 73, чийто шофьор на име Оли ще ви докара.