Нашите вертикално отварящи се прозорци си нямат завеси. Само щори. Пери, който предпочита видимостта, но е готов да заплати половината от стойността на завесите, стига тя да настоява за тях. Пери, който е противник на централното отопление, но се притеснява да не би да й е студено. Пери, който в един миг обявява, че можем да имаме само едно дете, за да не пренаселваме света, а само след няколко часа иска шест. Пери, който веднага след като са кацнали в Англия след прецаканата им единствена и неповторима ваканция, запрашва към Оксфорд, забива се в квартирата си и през следващите петдесет и шест часа комуникира единствено с неясни есемеси от фронта:
…ДОКУМЕНТЪТ ПОЧТИ ГОТОВ… СВЪРЗАХ СЕ C НЕОБХОДИМИТЕ ХОРА… ПРИСТИГАМ В Лондон КЪМ ОБЯД… МОЛЯ,
ОСТАВИ КЛЮЧА ПОД ИЗТРИВАЛКАТА…
— Той спомена, че били самостоятелен екип, не от редовите — казва й, докато наблюдава отминаването на ненужните им таксита.
— Кой „той“?
— Адам.
— Онзи, който те потърси ли?
— Същият.
— Това малкото му име ли е или фамилията?
— Не го питах, и той не ми каза. Но обясни, че за такива случаи разполагали със свое помещение. Специална квартира. Само че не пожела да ми съобщи адреса по телефона. Шофьорът на таксито го знаел.
— Оли ли?
— Същият.
— Какви „такива случаи“ имаше предвид?
— Като нашия. Само това ми каза.
Минава някакво черно такси, но лампичката му свети. Значи, не е шпионско, а нормално такси. И шофьорът му не се казва Оли. След поредното разочарование Пери започва да си го изкарва на нея.
— Чакай сега. Ти какво очакваше да направя? Ако имаш някакво по-умно предложение, дай да го чуем. Откакто сме се върнали в Англия, само се заяждаш.
— А ти само гледаш да ме държиш настрана. О, и да се държиш с мен така, сякаш съм дете. От по-нежния пол. Насмалко да пропусна тази важна подробност.
Той пак се е вторачил през прозореца.
— Адам ли е единственият, който е прочел твоето съчетание от писмо, документ, доклад и свидетелско показание? — пита го тя.
— Безкрайно се съмнявам. А и не смятам, че Адам е истинското му име. Така, както го произнесе — Адам, — ми прозвуча по-скоро като парола.
— Нима? Много ми е любопитно как точно го е постигнал.
Опитва се да произнесе „Адам“ като парола по няколко различни начина, но Пери не се връзва.
— Но поне си сигурен, че Адам е мъж, нали? А не някоя жена с дебел глас?
Никакъв отговор. Не че е очаквала такъв.
Още едно такси минава. Пак не е нашето. Какъв тоалет се препоръчва за среща с шпиони, дарлинг? — както щеше да се изрази майка й. Проклинайки се за това, че изобщо си е задала този въпрос, бе сменила обичайния си работен костюм с пола и блуза с висока яка. И удобни, непретенциозни обувки, неспособни да разбунят нечия похот — е, ако не броим похотта на Люк, ама тя откъде можеше да знае?
— Може да е попаднал в задръстване — изказва тя поредното съображение, но пак не получава отговор. Така й се пада. — Та да се върнем на темата. Предал си писмото на Адам. И някой си Адам го е получил. Иначе, предполагам, нямаше да ти се обади. — Дразни го, и то напълно умишлено. И той го усеща. — От колко страници е? Нашият таен документ, имам предвид. Твоят.
— Двайсет и осем — отвръща й.
— На ръка или на машина?
— На ръка.
— А защо не на машина?
— Реших, че на ръка е по-сигурно.
— Сериозно? По силата на чий съвет?
— Дотогава още не се бях допитал до никого. Дима и Тамара бяха убедени, че отвсякъде ги подслушват, което ме наведе на мисълта да се съобразя със страховете им и да не създавам нищо… електронно. Което би могло да се засече.
— Това не е ли някакъв изблик на параноя?
— Нищо чудно. И двамата страдаме от параноя. Същото се отнася и до Дима и Тамара. Всички ни мъчи параноята.
— Тогава нека си го признаем. Да страдаме заедно от параноята.
Никакъв отговор. Гейл решава да изпробва нов подход.
— Не искаш ли да ми разкажеш как поначало се добра до въпросния господин Адам?
— Всеки може да го направи. В наше време не е никакъв проблем. По интернет.
— Ти по интернет ли се свърза?
— Не.
— Нямаш доверие на интернета ли?
— Нямам.
— А на мен имаш ли доверие?
— Естествено.
— Аз всеки божи ден изслушвам какви ли не изповеди. И това ти е известно, нали?
— Да.
— И не си ме чул досега да развличам приятелите ни по време на вечеря с тайните на клиентите ми, нали?
— Не съм.
Гейл презарежда.
— Освен това ти е известно, че в качеството ми на млад адвокат на самостоятелна практика без всякакви гаранции за бъдещето, ужасена от мисълта, че не знам откъде ще се появи следващият ми клиент и изобщо ще има ли такъв, изпитвам професионално отвращение към мистериозни задания, несъдържащи никакви перспективи в смисъл на престиж или друг вид възнаграждение.