— Има предвид разкошната ви шибана статия за всички тях в „Лондон Ривю ъф Букс“ миналата есен! „Жертването на храбреци не оправдава преследването на несправедлива цел. П. Мейкпийс scripsit[5]“. Адски въодушевяващо!
— Много ви благодаря — изрече безпомощно Пери и се почувства като идиот за това, че не беше съобразил достатъчно бързо.
Тишината се възстанови, през което време Хектор продължи да оглежда с възторг трофея си.
— Обаче аз ще ви кажа какъв сте вие, господин Пери Мейкпийс, сър — обяви, сякаш бе стигнал до извода, който и двамата очакваха. — Вие сте един абсолютно шибан герой, честна дума! — Сграбчи ръката на Пери в отпуснат двоен захват и едва-едва я раздруса. — И не смятайте, че ви пускам димка в задника. Много добре знаем мнението ви за нас. И сред нас някои са на същото мнение и да знаете, че са прави. Проблемът обаче е в това, че сме единственото шоу, което върви в момента. Правителството е гола вода, половината държавни служители са пълни некадърници. От дипломатическата служба има точно толкова полза, колкото и от една полюция, държавата е в пълен банкрут, а банкерите ни засмукват всичките парички и какво ни показват? Среден пръст. Добре де, как можем ние да оправим нещата? Да се оплачем на мама, или да се стегнем и да се заловим с ремонта? — И без да дочака отговор от Пери: — Бас държа, че кръв сте срали, преди да се обърнете към нас. Но в крайна сметка сте тук. — Вече е пуснал ръката на Пери и се обръща към Люк по въпроса за малцовото уиски. — За Пери само символично. Минимално. С много вода, а от концентрата само толкова, колкото да му се разхлаби корсетът. Ще ми позволите ли да приседна тук до Люк, или прекалено много ще ви напомняме ситуации от рода на кога за последен път видяхте баща cut И стига с това „Адам“. Казвам се Мередит. Хектор Мередит. Вчера разговаряхме по телефона. Апартамент в Найтсбридж, жена и две деца, вече пораснали. Зимна вила в Норфък. Има ме в телефонния указател и на двете места. А ти кой си, Люк, когато не се правиш на някоя друга свиня?
— Люк Уивър ми е пълното име. Живеем оттатък дома на Гейл, на Парламент Хил. Последната ми мисия бе в Централна Америка. Втори брак, един син от него, вече на десет, току-що приет в Юнивърсити Колидж Скул в Хампстед, което е най-голямата ни радост за момента.
— Всички трудни въпроси ги оставяме чак за накрая — заповяда Хектор.
Люк наля три миниатюрни дози уиски. Пери седна рязко на стола си и зачака. Хектор от „А“ групата седна право насреща му, Люк от „Б“ групата — малко по-встрани.
— Ей, да му ебеш майката! — възкликна щастливо Хектор.
— Да бе, да го еба! — съгласи се озадаченият Пери.
Ако трябва да сме точни обаче, бойният вик на Хектор бе съвсем навременен и подейства ободряващо на Пери. И възторженото му нахлуване оказа максимално положителен ефект за изваждането на Пери от черната дупка, в която бе изпаднал след принудителното заминаване на Гейл — и то по принуда лично от негова страна, няма значение по какви причини, — където разкъсаното му на две сърце се бе отдало на всички възможни видове самопрезрения и угризения.
С какъв акъл изобщо се съгласи да дойде тук — било то с нея или без нея. Трябваше просто да им предаде документа си и да им каже: „Толкова. Оправяйте се сами оттук нататък. Съществувам, следователно не шпионирам.“
Какво значение имаше, че наскоро бе прекарал цяла нощ в трамбоване по протъркания мокет в оксфордската си квартира, докато обмисляше стъпката, която знаеше — но не желаеше да знае, — че неминуемо ще предприеме?
Или че покойният му баща — от евангелисткия уклон в англиканската църква, свободомислещ и предан миролюбец — е демонстрирал навремето си, писал е и е възроптавал срещу всички възможни злини, от ядреното въоръжаване до войната в Ирак, заради което сума ти пъти е преспивал в полицейските килии?
Или че дядо му по бащина линия — скромен зидар по професия и заклет социалист — е изгубил единия си крак и едното си око, докато се бил на страната на републиканците в Испанската гражданска война?
Или че момата ирландка Шивон — съкровището на семейство Мейкпийс от двайсет години по четири часа седмично — била назорена да доставя съдържанието на кошчето за отпадъци на баща му на един таен детектив от хартфордшърската полиция — бреме, което толкова й тежало, че един ден сред порой от сълзи признала всичко на майката на Пери и повече не се мярнала в къщата им въпреки всички увещания от страна на майка му?
Или че само преди месец самият Пери бе съчинил апел на цяла страница в оксфордския вестник „Таймс“, подкрепен от набързо съставена от него организация, наречена „Учени срещу изтезанията“, и призоваващ към действия срещу „тайното правителство на Великобритания“ и срещу тайното им погазване на някои от най-трудно завоюваните ни граждански свободи?