— А ти в това време ще търсиш своята безсмъртна душа, а?
— Ще правя онова, което винаги правя. И ще ги оставя и те да правят онова, което винаги правят. Нещо лошо да виждаш?
— Всичко, което спомена дотук. В тази игра, която изобщо не е игра, вестоносецът е поне наполовина толкова важен, колкото е и самата вест. Понякога вестоносецът дори въплъщава цялата вест. Ти накъде си се запътил? Сега в момента имам предвид.
— Към квартирата си.
— Имаш ли мобилен телефон?
— Що за тъп въпрос? Естествено, че имам.
— Напиши ми тук номера си, ако обичаш. — И му подава листче. — Не мога да разчитам на паметта си. В квартирата ти има достатъчно силен сигнал за мобифона ти, надявам се. Стените не са особено дебели или нещо от тоя род?
— Сигналът е чудесен, благодаря.
— Вземи си малката червена книжка. Върви си в квартирата. По някое време ще ти се обади мъж или жена с името Адам. Господин или госпожа Адам. Но на мен ми трябва сентенция.
— Какво?
— Някоя запомняща се фраза, която да ги възбуди. Да не очакваш да им кажа „Абе един псевдоболшевик тука смята, че е надушил някаква световна конспирация“? Все пак трябва да им спомена нещо по-конкретно.
Докато преглъщаше възмущението си, Пери направи първото си умишлено усилие да създаде някаква легенда.
— Кажи им, че става дума за престъпен руски банкер, който нарича себе си Дима — рече, след като всички останали пътища се оказаха загадъчно затворени. — Който иска да сключи сделка с тях. И че е съкратено от Дмитрий, в случай че не знаят.
— Звучи неотразимо — отбеляза саркастично Флин, после взе молив и задращи с него по същото листче.
Нямаше и час, откакто Пери се беше прибрал в квартирата си, когато мобифонът му иззвъня и той чу същия онзи закачлив, леко пресипнал мъжки глас, който сега му говореше в сутеренната стая.
— Пери Мейкпийс ли е? Чудесно. Казвам се Адам. Току-що ми предадоха посланието ви. Нали не възразявате да ви задам набързо две-три въпросчета, за да съм сигурен, че дъвчем един и същ кокал? Няма нужда да споменаваме името на нашия приятел. Достатъчно ни е да сме убедени, че става дума за един и същ човек. Той случайно да е женен?
— Женен е.
— За дебела руса дама? С вид на барманка?
— Тъмнокоса и съсухрена.
— И при какви точно обстоятелства налетяхте на нашия приятел? Кога и как?
— В Антигуа. На тенис корт.
— Кой би?
— Аз.
— Чудесно. И трето бързо въпросче. Кога най-рано можете да цъфнете в Лондон за наша сметка и колко бързо ще можем да се доберем до това усукано ваше досие?
— От врата до врата — около два часа, да речем. Има и едно пакетче. Залепил съм го от вътрешната страна на досието.
— Дано да е здраво.
— Надявам се.
— Ще гарантираме наличието му. Само напишете на най-външния плик „АДАМ“ с едри черни букви. Използвайте маркер като в обществените перални или нещо от този сорт. И го размахвайте пред рецепцията, докато някой ви обърне внимание.
Маркер от обществена пералня ли? Приказка на стар ерген? Или тънък намек за съмнителните финансови деяния на Дима?
Развълнуван от присъствието на отпусналия се на малко повече от метър насреща му Хектор, Пери приказва забързано и устремено; и то не някъде към средата на стаята, където по традиция се крият учените глави, а право в лицето на Хектор с орловия поглед; и не толкова директно — и към изтупания Люк, седнал редом до Хектор.
В отсъствието на озаптяващата го Гейл, Пери се чувстваше свободен да търси допирни точки и с двамата мъже. Изповядваше им се по същия начин, по който Дима му се бе изповядал: мъж пред мъж, лице в лице. Създаваше синергия от изповедите. Възстановяваше диалога им с онази точност, с която възстановяваше всичко прочетено — било то добро или слабо, — без да спира, за да се поправя.
За разлика от Гейл, която умираше да имитира чужди гласове, той или не можеше, или някаква глупава гордост го възпираше. Но в паметта си продължаваше да чува спънатия руски акцент на Дима; в спомените си виждаше потното му лице тъй близо до своето, че съвсем малко им оставаше до челен удар. И дори докато ги описваше, подушваше изпаренията от водка в хрипливия глас на Дима. Наблюдаваше го как долива чашата си, как я гледа мрачно, после й се нахвърля и я гаврътва на един дъх. Усеща как се плъзга към някакво неволно родеене с него — към бързата и наложителна спойка, която се появява в кризисна обстановка на някоя отвесна скала.
— Но не е бил наквасен, ако може така да се каже? — подсказа Хектор и отпи от малцовото си уиски. — Доколкото разбирам, бил е по-скоро подпийнал за компания, без да му личи, нали така?