Абсолютно, съгласи се Пери: не се объркваше, не залиташе, не заваляше думите, просто се чувстваше удобно.
— Ако имаше повод да играем тенис на следващата сутрин, убеден съм, че щеше да играе най-нормално. Просто има много як двигател, който се задвижва с алкохол. И се гордее с това.
Пери го каза така, сякаш и той бе горд с този факт.
— Или, ако цитираме погрешно Майстора — оказа се, че и Хектор е поклонник на П.Г. Удхаус, — „говорим за човек, роден на две-три питиета под оптимума“, а?
— Точно така, Бърти — потвърди Пери с най-добрата имитация на удхауски акцент, която можа да докара. Отделиха време за кратък задружен смях, подпомогнати от Люк от „Б“ групата, който след пристигането на Хектор поначало бе поел ролята на безмълвния партньор.
— Ще ми позволите ли да вмъкна тук въпрос относно безупречната Гейл? — попита Хектор. — Не от трудните. Средно мек.
Твърд, средно мек. Пери застана нащрек.
— Когато се върнахте в Англия от Антигуа — подхвана Хектор. — През „Гатуик“, нали така беше?
Да, на „Гатуик“ кацнахме, съгласи се Пери.
— Там се и разделихте. Нали така? Гейл се върна към своите юридически задължения и апартамента си в Примроуз Хил, а вие — в своята квартира в Оксфорд, където сътворихте безсмъртната си проза.
И това беше така, призна Пери.
— Та в този момент каква сделка сключихте — „договореност“ всъщност е много по-изискана дума — относно какво да предприемете по-нататък?
— Да предприемем спрямо кого?
— Ами спрямо нас, както се оказа.
Пери се поколеба, тъй като не му беше ясно накъде води въпросът.
— Договореност всъщност нямаше — отвърна плахо. — Поне не на думи. Гейл беше извършила своя дял. Оставаше аз да извърша моя.
— От самостоятелните си жилища?
— Да.
— Без връзка помежду ви?
— Не. Свързвахме се. Но не си говорихме за Дима и неговите хора.
— А това беше по причина на…
— На факта, че тя не бе чула онова, което аз чух в „Трите комина“.
— Поради което тя продължаваше да е в щастливо неведение?
— На практика. Да.
— И продължава, доколкото ви е известно, да е в това състояние. Докато успявате да я задържите така.
— Да.
— Не съжалявате ли в такъв случай, че я поканихме и тя да присъства?
— Казахте, че ви трябваме и двамата. И аз й казах, че ви трябваме и двамата. При което тя се съгласи да дойде — отвърна Пери, а лицето му взе да потъмнява от яд.
— Но подозирам, че и самата тя е имала желанието да дойде. В противен случай щеше да откаже. Тя е сърцата жена. Не е склонна да изпълнява сляпо заповеди.
— Ни най-малко — съгласи се Пери и с облекчение забеляза блажената усмивка, която предизвика у Хектор.
Пери им описва миниатюрното помещение, където Дима го е отвел за разговора им и което той нарича „гарваново гнездо“ — два на три и половина метра, кацнало на горния край на корабната стълба, излизаща от единия ъгъл на столовата; паянтова куличка от дърво и стъкло, построена върху полушестоъгълника, който гледа към залива, докато морският вятър принуждава шиншите да тракат, а прозорците да вият.
— Надали в цялата къща имаше по-шумно място. И той май точно заради това го беше избрал. Съмнявам се на този свят да има микрофон, способен да улови думите ни в този трясък и вой. — После добавя с глас, придобиващ озадачения тон на човек, който разправя свой сън: — А самата къща бе крайно приказлива. Три комина и три вятъра. И тази килия, в която седяхме, почти опрели чело в чело.
Лицето на Дима бе на не повече от една длан разстояние от моето, повтаря Пери и се навежда през масата към Хектор, като да му демонстрира каква близост е имало помежду им.
— Прекарахме почти цяла вечност, без нищо да кажем, само с вперени един в друг погледи. Според мен той се раздираше от съмнения: в себе си, в мен, в способността си да осъществи намеренията си, в избора си на подходящия човек. А пък аз исках да му внуша доверие в избора му. Разбирате ли какво искам да ви кажа?
Хектор очевидно го разбираше идеално.
— Той се напъваше да преодолее някаква огромна мисловна бариера; представям си, че и изповедта е подобно изживяване. И чак след куп време изстреля към мен въпрос, който звучеше по-скоро като настояване: „Ти си шпионин, професоре? Английски шпионин?“ В началото го възприех като обвинение. И чак после осъзнах, че той го очаква, че дори се надява да му отвърна с „да“. При което му викам: „Съжалявам, но не съм. Не съм шпионин, никога не съм бил и нямам намерение да ставам. Аз съм си най-обикновен преподавател.“ Той обаче не остана никак доволен от отговора ми.