Пери преценява условието на задачата, сякаш му е поставена от някакъв висшестоящ екзаминатор, какъвто Хектор вече се явява в очите му.
— Гняв? — изказва той предположение. — Насочен към все още неопределено лице или лица?
— Продължавайте — нарежда му Хектор.
— Отчаяние. Също все още неопределено.
— А най-откровена омраза, каквато винаги се очаква? — настоява Хектор.
— Тепърва ще се прояви, подозирам.
— Отмъстителност?
— Категорично се долавя там някъде — съгласява се Пери.
— Пресметливост? Колебливост? Животинско лукавство? Напънете се! — Изречено на шега, но прието на сериозно.
— Всичките. Без съмнение.
— А срам? Самоненавист? Те не се ли усещат?
Стреснат, Пери се замисля, намръщва се, оглежда се.
— Да — признава накрая със силно провлачен глас. — Да. Срам. Срамът на изменника. Срамът, че изобщо си има работа с мен. Срамът от това, че е предател. Което от своя страна предизвиква нуждата му да се хвали.
— Аз съм един проклет ясновидец — обявява самодоволно Хектор. — Попитайте когото си искате — всеки ще ви го каже.
Пери го съзнава и без да пита.
Пери описва дългите минути мълчание, противоречащите си гримаси по потното лице на Дима в полумрака, как си налива нова водка, как я гаврътва, обърсва лицето си, ухилва се, поглежда гневно Пери, сякаш се съмнява в присъствието му, как се пресяга и го сграбчва за коляното, за да задържи вниманието му, докато подчертава нещо, как после го пуска и пак го забравя. И как накрая, с глас, пропит с най-дълбока подозрителност, изръмжава въпроса, на който иска директен отговор, преди да пристъпи към каквато и да било делова дискусия помежду им:
— Видя ли я моята Наташа?
Пери е видял неговата Наташа.
— Нали е красива?
За Пери не представлява никаква трудност да убеди Дима, че Наташа наистина е голяма красавица.
— По десет, дванайсет книги седмично. Хич не й пука. Изчита ги от край до край. Ти ако имаш само няколко такива студенти, ще се побъркаш от радост.
Пери отчита, че наистина много би се радвал.
— И кон язди, и на балет ходи. А пък как красиво кара ски! Като истинска птица. Да ти кажа ли нещо? За майка й. Тя взе, че умря. Ама аз страшно я обичах. Окей?
Пери издава звуци в израз на съболезнования.
— Може би съм чукал много жени навремето. Има мъже, дето нямат насищане на жени. А добрата жена иска мъжът да е само неин. Ха си чукнал нещо чуждо, ха е пощуряла. За жалост.
Да, жалко е, съгласява се Пери.
— Кълна се в Бога, професоре! — Дима се е наклонил напред и ръга коляното на Пери с показалец. — Много обичах майката на Наташа. Щях да експлодирам от обич, чуваш ли ме? Любов, дето ти изгаря душата. И топките, и сърцето, и мозъка, и душата — нищо друго не ги интересува освен тази твоя любов. — Пак обърсва уста с опакото на дланта си, измърморва „като твоята Гейл красива“, глътва от водката и продължава: — Това копеле мъжът й я уби — доверява му. — И знаеш ли защо?
Не, Пери няма представа защо копелето съпруг на Наташината майка е убил Наташината майка, но чака да научи, а покрай това да установи дали наистина е попаднал в лудница.
— Наташа е мое дете. И когато майката на Наташа му го съобщава, понеже не може да лъже, онова копеле я убива. Но един ден и аз ще го намеря това копеле. И ще го убия. Но не с оръжие. А с тези двете.
И вдига невероятно нежните си ръце пред очите на Пери. При което Пери най-покорно ги оглежда.
— Моята Наташа ще учи в „Итън“, окей? Това предай на твоите шпиони. Иначе няма да има сделка.
За съвсем кратък миг Пери усеща под краката си твърда почва в този бясно въртящ се свят.
— Много силно се съмнявам, че в „Итън“ са започнали да приемат и момичета — подхвърля плахо.
— Парите не са проблем. И плувен басейн ще им построя. Няма проблем.
— Дори и тогава надали биха променили правилника само заради нея.
— Къде ще ходи тогава? — пита дръзко Дима, сякаш пречките ги създава Пери, а не училището.
— Има едно училище, което се казва „Роудийн“. Смятат го за девическия еквивалент на „Итън“.
— Номер едно ли е в Англия?
— Така се говори.
— Деца на интелектуалци? На лордове? На номенклатура?
— Да го наречем — училище за най-горната прослойка на английското общество.
— Много ли е скъпо?
— Страшно.
Дима е утешен, но само отчасти.
— Окей — изръмжава. — Тогава правим следната сделка с твоите шпиони. Условие номер едно: Училище „Роудийн“.
На Хектор му е провиснало ченето. Зяпа с отворена уста Пери, после седналия до него Люк, после пак Пери. Прокарва пръсти през немирните си бели кичури в израз на неспособността си да повярва на чутото.