— Еба си куче майката — измърморва. — Що покрай дъщерята не уредим и двамата му близнаци в Лейбгвардейския полк, дето охранява кралицата? И вие какво му отговорихте?
— Обещах му да направя всичко по силите ми — отвръща Пери и усеща че по някакъв начин е тласкан към страната на Дима. — Става дума за онази Англия, която той си е внушил, че обожава. Какво друго да му кажа в подобен момент?
— Прекрасно сте се справили — възторгва се Хектор. С което и малкият Люк е съгласен: „прекрасно“ е дума, която е обща и за двама им.
— Помниш ли Мумбай, професоре? Миналия ноември? Ония шантави пакистанци, дето искаха да избият целия свят. Дето ги командваха по мобифоните им? И онова проклето кафене, което подложиха на обстрел? Колко евреи убиха? И заложници? Хотелите там, гарите? Толкова деца, майки — убити? Как успяха тия луди копелета да сторят всичко това, мамка им?
Пери не изказва нито едно предположение.
— Някое от децата ми пръстчето да си пореже, само като видя кръв, и ми прилошава — протестира възмутен Дима. — През живота си съм се нагледал на смърт, чуваш ли? За какво им е било на ония шибани копелета да го правят?
На атеиста Пери му иде да каже „заради Бога“, но премълчава. А Дима се стяга и се хвърля право в дълбокото.
— Окей. Кажи следното на твоите проклети английски шпиони, професоре — настоява в поредния изблик на агресия. — Октомври две хиляди и осма. Запомни тая шибана дата. Обажда ми се мой приятел. Окей? Приятел.
Окей. Поредният приятел.
— Пакистанец. От синдикат, с който въртим бизнес. На трийсети октомври, значи, посред нощ ми се обажда. А аз съм в Берн, в Швейцария — много тих град, пълен с банкери. Тамара спи до мен. Събужда се. Подава ми проклетия телефон: за тебе е. И го чувам тоя приятел. Слушаш ли ме?
Пери го слуша.
— „Дима — вика ми оня, — обажда ти се твоят приятел Халил.“ Глупости на квадрат. Името му е Мохамед. А Халил му е специално име за едни кешови сделки помежду ни, ама кой му пука? „Ще ти дам един ценен съвет за борсата, Дима. Страхотен, жесток съвет. Ама и вие не забравяйте после, че аз съм този, който ви го е дал. Нали ще се сетите за мен?“ Окей, викам, няма да те забравим. Четири часа посред нощ, мамка му, а той седнал акъл да ми дава за мумбайската борса. Давай нататък, Халил, викам му. Окей, няма да те забравим. Имаме добра памет. Няма да те прецакаме. Какъв е съветът ти?
„Дима — вика, — изчезвай моментално от индийската борса, иначе яко ще закъсаш.“ Какво, викам му, какво искаш да ми кажеш, Халил? Да не си откачил нещо? Как така ще закъсаме в Мумбай. Та ние имаме куп легални бизнеси в Мумбай. Най-нормални, абсолютно чисти инвестиции, дето пет години ми се еба майката да ги изпирам — услуги, чай, дървесина, хотели — всичките толкова бели и големи, че и римският папа може да води литургия в тях. Приятелят ми обаче не ще и да чуе. „Послушай ме, Дима, изчезвай моментално от Мумбай, ти казвам. След месец-два, да речем, пак ще заемеш здрави позиции, пак ще изкараш някой и друг милион. Но засега се отърви веднага от тия шибани хотели.“
И пак прокарва юмрук през лицето си, да отбие рукналата пот. „Исусе Христе“ прошепва си и се оглежда за помощ в тясното помещение, където са седнали.
— Нали ще съобщиш всичко това на твоите английски апаратчици, професоре?
Пери ще направи всичко по силите си.
— Та през остатъка от нощта на трийсети октомври две хиляди и осма, след като тоя пакистански задник ме събужда, повече сън не ме хваща, окей?
Окей.
— И още със ставането на 31 октомври се обаждам в проклетите им швейцарски банки. „Изкарайте ме моментално от тоя шибан Мумбай.“ Услугите, дървесината, чая — продавам ги за около трийсет процента от стойността им. Хотелите — по седемдесет. След две седмици съм в Рим.
Обажда ми се Тамара. „Пусни си проклетия телевизор.“ И какво виждам? Ония смахнати пакистански путьовци гърмят като шантави из Мумбай. Индийската борса затваря. На следващия ден акциите на „Индиан Хотелс“ губят шестнайсет на сто, стигат до 40 рупии и продължават надолу. През март тая година вече са на 31. И пак ми се обажда Халил. „Хайде, приятелю, вече можеш да се върнеш. Но не забравяй, че аз съм този, който те светна.“ И аз се връщам. — Потта продължава да се стича по плешивата му глава. — В края на годината „Индиан Хотелс“ са вече 100 рупии. Правя от воле печалба от двайсет милиона. Евреите са избити, заложниците са избити, а на мен гледат като на шибан гений. Ето това искам да разкажеш на английските ти шпиони, професоре. Исусе Христе.