Потното лице представлява изпълнена със самопрезрение маска. Прогнилата дървена обшивка стене под напъните на морския вятър. Приказките на Дима са го докарали до място, от което връщане назад няма. А Пери е бил подложен на наблюдение, на изпитание, и е доказал, че на него може да се разчита.
Докато си мие ръцете в издокараната тоалетна на горния етаж, Пери хвърля поглед в огледалото и сам се впечатлява от сериозността на лицето, което започва да му става все по-чуждо. И бързо слиза долу по дебелата пътека върху стълбите.
— Още една глътчица? — пита Хектор и замахва лениво към таблата с напитките. — Люк, моето момче, що не ни спретнеш една кана кафе?
7
По улицата над сутерена префучава линейка, надула сирената си така, сякаш пищи от всичката болка на света.
В блъсканата от ветровете полушестоъгълна наблюдателница към залива Дима навива левия си сатенен ръкав. И на променливата лунна светлина, заместила изчезналото слънце, Пери успява да различи гологърда Богородица, заобиколена от пищни ангелчета в сладострастни пози. Татуировката се спуска от масивното рамо на Дима до златната верижка на обсипания му с диаманти ролекс.
— Интересува ли те кой ми направи тази татуировка, професоре? — прошепва с подрезгавял от емоции глас. — Цели шест проклети месеца? Всеки ден по един час?
Да, Пери много иска да узнае кой е изобразил тази Мадона без сутиен и нейния женски хор върху огромната ръка на Дима, за което са му трябвали цели шест месеца. Ще му се освен това да долови връзката между Дева Мария и молбата на Дима за място за Наташа в „Роудийн“ и за постоянното пребиваване на цялото му семейство в Англия в замяна на жизненоважни сведения, но живеещият у него учител по английски вече е осъзнал, че разказвачът Дима следва своя си крива на повествованието и че сюжетите му се разгръщат по околни пътища.
— Направи ми я моята Руфина. И тя беше зек, като мен. Лагерна проститутка, страдаща от туберкулоза, по един час дневно. И след като я свърши, умря. Исус Христос, а? Исус Христос.
Почтително мълчание, докато и двамата разглеждат шедьовъра на Руфина.
— Знаеш ли какво е Колима, професоре? — пита Дима с все още пресипнал глас. — Чувал ли си?
Да, Пери знае какво е Колима. Чел е Солженицин. Чел е и Шаламов. Знае, че Колима е река на север от полярния кръг, на която са кръстени най-суровите лагери в архипелага ГУЛАГ — и преди, и след Сталин. Знае и какво е зек: зек е нарицателно за безбройните милиони руски затворници
— На четиринайсет бях вече проклет зек на Колима. Криминален, не политически. Политическите нищо не струват. Криминалните са чиста работа. Петнайсет години изкарах там.
— Петнайсет на Колима?
— Ами да, професоре. Петнайсет си ги излежах.
Мъката вече е изчезнала от гласа на Дима. Заменена е от гордостта.
— А към криминалния зек Дима останалите затворници проявяват уважение. Как попаднах в Колима ли? За убийство. Но за добро убийство. Кого убих ли? Един гаден съветски апаратчик от Перм. Баща ни се самоуби — уморен беше, не спираше да се налива с водка. За да не останем без храна, без сапун, майка ни се чукаше с тоя гаден апаратчик. А в Перм живеехме в комунална квартира. Трийсет души в осем скапани стаи, една скапана кухня, един кенеф, всички вонят и пушат. Ние, децата, хич не го обичахме тоя гаден апаратчик, който чукаше майка ни. Гонеха ни да седим в кухнята, зад много тънката стена, всеки път щом апаратчикът дойдеше да ни донесе храна и да чука майка ни. И всички ни гледаха и викаха: „Я чуйте майка си. Курва такава.“ А на нас не ни оставаше нищо, освен да запушваме ушите си с длани. И искаш ли да знаеш още нещо, професоре?
Пери иска.
— Знаеш ли откъде тоя апаратчик се снабдяваше с храна?
Пери няма представа.
— Оказа се, че е шибан военен управител! И че разпределя храната в казармите. Ходи с пистолет. Хубав един такъв, в кожен кобур, абе — голям герой. Ти опитвал ли си се някога да чукаш с кобур отзад на гъза ти? Голям акробат трябва да си. Та тоя военен управител, тоя апаратчик си събува, значи, обущата. Сваля и хубавия си наган. И го пъхва в обущата. Окей, викам си. Стига си чукал майка ни. Май ще си дотук с ебането. И никой повече няма да ни гледа така, сякаш сме деца на курва. Почуквам на вратата. Отварям. Най-учтиво. „Извинете — викам. — Аз съм Дима. Извинете ме, другарю Гаден апаратчик. Но мога ли да се възползвам от хубавия ви наган? И бъдете така добър да ме погледнете в очите поне веднъж. Щото ако не ме погледнете, как ще ви убия? Много ви благодаря, другарю.“ Майка ми ме вижда.