Но нищо не казва. Апаратчикът ме поглежда. А аз го застрелвам копелето. С един куршум.
И показалецът на Дима каца на междувеждието му, да покаже откъде е минал куршумът. А Пери се сеща как същият този показалец е бил опрян в междувеждията на синовете му по средата на мача по тенис.
— Защо застрелях тоя апаратчик? — пита риторично Дима. — Заради майка ми, която се грижеше за децата си. От обич към моя луд баща, който се самоуби. За честта на Русия го убих, гадното му копеле. И може би за да престанат ония погледи в коридора. Така че в Колима ме посрещат с почести. За тях съм крутой — добро момче, без проблеми, чист. Не съм политически. А криминален. Аз съм герой, аз съм боец. Убил съм военен управител, нищо чудно да е бил и чекист. Иначе щяха ли да ми лепнат петнайсет? Имам чест. Не съм…
На този етап от повествованието Пери проявява колебливост, а гласът му става неуверен.
— Не съм стукач, не съм собака, професоре — повтаря плахо чутото.
— Има предвид, че не е доносник — пояснява Хектор. — Кълвач, куче, кокошка — все това означават: доносник. Мъчи се да те убеди, че не е такъв тъкмо когато е.
Пери кимва от уважение към превъзхождащите го познания на Хектор, след което продължава.
Докато един ден, след три години, доброто момче Дима става мъж. Как става мъж ли? Мъж го прави моят приятел Никита. Кой е Никита ли? И Никита е човек на честта, и той е добър боец, голям престъпник. Той става като баща на доброто момче Дима. И като брат. Той ще пази Дима. Той ще обича Дима. Става дума за чиста любов. И един ден, един прекрасен за мен ден, един изпълнен с гордост ден Никита ме завежда при воры в законе. Знаеш ли кои са воры, професоре? Знаеш ли какво значи вор“?
Оказва се, че Пери знае и воры какво означава. И вор знае. Чел е и Солженицин, и Шаламов. Чел е, че в ГУЛАГ споровете между затворниците се решават от воры, че воры налагат и правосъдието; че са братство от престъпници със свой строг кодекс от закони на честта, който са се заклели да спазват и според който не могат да имат трайна връзка с жена, да трупат състояние и да сътрудничат на държавните органи; че тези ворн благоговеят пред свещеничеството и се занимават с религиозната мистика; и че вор е единствено число, а воры — множествено. И че най-важното за всеки вор е да е „законник“ — член на аристокрация, която е издигната далеч над уличната тълпа — над тълпата, живееща целия си живот, без да си има и понятие от закона.
— Та моят Никита се изправя пред това многолюдно съвещание на воры в законе, пред сходката. В него участват ред големи престъпници, добри бойци. И той казва на тия воры. „Братя мои, пред вас е Дима. Дима е готов, братя мои. Приемете го.“ При което те приемат Дима и го правят мъж. Правят го законник. Но Никита продължава да пази Дима. Понеже Дима… е… негов…
Докато законникът Дима търси точната дума, Пери — напускащият Оксфорд преподавател — му се притичва на помощ.
— Ученик?
— Ученик! Точно така, професоре! Като на Исус! Никита ще пази своя ученик Дима. Това е нормално. По ворския закон. Винаги ще го защитава. Обещал ми е. Никита ме направи вор. Следователно е длъжен да ме защитава. Но той взе, че умря.
Дима попива с кърпичка плешивото си чело, после размазва с китка очите си, след което защипва ноздри с палец и показалец, като излизащ от водата плувец. Когато маха ръката си, Пери забелязва, че е плакал за смъртта на Никита.
Хектор е обявил естествена почивка. Люк е направил кафе. Пери приема чаша, а с нея — и шоколадова бисквитка от едрозърнесто брашно. Лекторското му „аз“ е в стихията си: обобщава наличните факти и наблюдения и ги представя с максимална акуратност и точност. Но нищо не е в състояние да угаси напълно блясъка на вълнението в очите му, нито избилата по мършавите му бузи руменина.
Изглежда, авторедакторското му „аз“ обаче усеща всичко това и се притеснява: и затова вероятно, когато продължават, той си избира един небрежен начин на повествование, в стакато ритъм, подхождащ повече на педагогическата му обективност, отколкото на възбудения му авантюризъм.
— Никита се разболява от тиф. Посред зима. При минус шейсет градуса по Целзий или нещо такова. Затворниците мрат масово. На охраната не й пука. Лазаретите не са места за лечение, а места, където да умреш. Никита е твърд мъж и не умира бързо. През цялото време за него се грижи Дима. Не се явява на работа. Вкарват го в наказателната килия. Но щом го пуснат, той отива право при Никита в лазарета, докато пак не го отмъкнат. Бият го, лишават го от храна и светлина, държат го прикован към една стена при поднулеви температури. Всичко онова, което вие и вашите хора аутсорсвате на не толкова придирчиви страни и се правите, че то става без ваше знание — добавя той в изблик на полунасмешлива войнственост, която остава незабелязана. — И докато се грижи за Никита, двамата се договарят Дима да вкара негово си протеже във ворското братство. Изглежда, това е бил един крайно тържествен момент: умиращият Никита назначава чрез Дима свой собствен наследник. Предаване на ритуалната чаша през три поколения престъпници. Протежето на Дима — неговият ученик, както той решава да го нарича благодарение на мен, с извинение — се казва Михаил или, умалително, Миша.