Пери се умълча. Сякаш някакъв далечен звънец бе отбелязал края на часа и той бе осъзнал със закъснение, че трябва да приключи лекцията си. За миг дори сякаш се изненада от собственото си присъствие на масата. После се върна в сегашното време с гърч на дългото си кокалесто тяло.
— Та това горе-долу се случи тогава — казва с обобщителен тон. — Дима се сви в себе си за известно време, после се събуди, като че ли се учуди, че и аз съм там, ядоса се на присъствието ми, реши все пак, че и така не е зле, след което отново ме забрави, закри лице с дланите си и взе да си мърмори на руски. Накрая се изправи, затърси нещо из сатенената си риза и измъкна пакетчето, което приложих към своя документ. — И заключи: — Връчи ми го и ме прегърна. Получи се прочувствен момент.
— И за двама ви.
— У всеки посвоему, но да. Поне аз така смятам. — И изведнъж като че се забърза да се връща при Гейл.
— Без никакви придружаващи пакетчето инструкции? — попита Хектор, докато седналият до него малък Люк от „Б“ групата се засмя на себе си над благоприлично сплетените си ръце.
— Напротив. „Предай това на твоите апаратчици, професоре. Подарък от световния шампион по пране на пари. И им кажи, че държа на феърплей.“ Което и цитирам в документа си.
— Имахте ли представа за съдържанието на пакетчето?
— Досещах се по-скоро. Увито беше в памук, а отгоре — с найлоново фолио. В който вид го получихте. Предположих, че е аудиокасета — от миникасетофон, да речем. Поне опипването ме наведе на тази мисъл.
Хектор отказваше да бъде убеден.
— И не направихте ни най-малък опит да го отворите?
— Ей богу, откъде-накъде? Та нали беше адресирано до вас. Моята задача бе да се убедя, че е прилепено здраво откъм вътрешната страна на досието.
Хектор кима разсеяно, докато прелиства документа на Пери.
— Той го носеше до самото си тяло — продължи Пери, явно изпитващ нужда да разсее настъпващата тишина. — С което ми напомни за Колима. За номерата, които са усвоили там. За изпращане на съобщения и тям подобни. Пакетчето бе облято в пот. Наложи се да го подсушавам с кърпа, когато се върнахме във вилата.
— И въпреки всичко вие не го отворихте?
— Нали ви казах вече. За какво ми е да го отварям? Нямам навика да чета чужди писма. Или да ги слушам.
— Дори когато ви предстоеше да минете през митническия контрол на „Гатуик“?
— Ни най-малко.
— Но все пак ви се искаше.
— Разбира се, че ми се искаше. Вече го отбелязах. Това пък какво е? Под найлоновото фолио. И под памука. В мига, в който ми го връчи.
— И след като ви го връчи, вие какво направихте с него?
— Скрих го на сигурно място.
— А именно?
— Не ви разбрах.
— Къде се намираше това сигурно място?
— В несесера ми за бръснене. Щом се прибрахме във вилата, моментално отидох в банята и го скрих там.
— До четката ви за зъби, предполагам.
— Така излиза.
Ново продължително мълчание. Дали и на тях им се струваше толкова продължително, колкото на Пери? Опасяваше се, че не.
— Защо? — настоя най-сетне Хектор.
— Защо какво?
— В несесера за бръснене — отвърна търпеливо Хектор.
— Предполагах, че там е най-сигурно.
— За преминаване през митническия контрол на „Гатуик“ ли?
— Да.
— Понеже смятате, че всички там си държат касетите?
— Просто реших… — И сви рамене.
— Че в несесер за бръснене няма да бие толкова на очи?
— Нещо от този сорт.
— Гейл знаеше ли?
— Кое? Разбира се, че не.
— Така си и мислех. Записът на руски ли е или на английски?
— Откъде, по дяволите, да знам? Да не съм го слушал?
— Дима не ви ли спомена на какъв език е?
— Никакво описание не му направи, с изключение на онова, което вече ви предадох. Наздраве.
Глътна и остатъка от изключително редкия си скоч и тръшна чашата си върху масата в знак, че е приключил. Хектор обаче ни най-малко не споделяше припряността му. Напротив. Запрелиства назад документа на Пери. После се върна напред с две страници.
— И пак: защо? — настояваше Хектор.
— Защо кое?
— Защо изобщо се заехте да го сторите? Да пренасяте през британската митница съмнителен пакет от руски мошеник? Защо просто не го изхвърлихте в Карибско море и не го забравихте завинаги?