— Бих казал, че отговорът е съвсем очевиден.
— За мен — да. Но не смятах, че и за вас е такъв. Кое му е съвсем очевидното?
Пери се захвана да търси, но като че не успяваше да намери отговор на така зададения му въпрос.
— Какво ще кажете за „затова, защото съществува“? — подсказа му Хектор. — Нали това беше дежурното оправдание на алпинистите?
— Така разправят.
— Пълна глупост, мен ако питате. Правят го, понеже самите те, алпинистите, съществуват. Не прехвърляйте вината върху проклетите планини. Виновни са си алпинистите. Не сте ли съгласен?
— Сигурно е така.
— Понеже именно те виждат далечния връх. На самата планина й дреме на сайдера.
— Вероятно… — И неубедителна усмивка.
— Отвори ли Дима дума за личното ви участие в тези преговори, ако изобщо се състоят? — попита Хектор след пауза, която на Пери му се стори безкрайна.
— Мимоходом.
— В какъв смисъл мимоходом?
— Изяви желание да присъствам и аз.
— Защо и вие да присъствате?
— Явно като гарант за феърплей.
— От чия страна феърплей, мама му стара?
— Явно от вашата, боя се — рече Пери доста неохотно. — Настояваше да ви накарам да изпълните всяка дадена от вас дума. Както вероятно сте забелязали, той изпитва отвращение към апаратчиците. Иска да ви се възхищава във вашата битност на английски джентълмени, но ви няма доверие, понеже сте апаратчици.
— И вие ли споделяте тези му чувства? — запита, вперил уголемените си сиви очи в Пери. — Че сме апаратчици?
— Вероятно — пак си призна Пери. Пак неохотно.
Хектор се извърна към Люк, все още седнал плътно на негова страна.
— Люк, приятелю, насмалко да забравя, че имаш среща. Тръгвай да не закъснееш.
— Разбира се — отвърна Люк, хвърли кратка усмивка за сбогуване към Пери и послушно напусна помещението.
Малцовото уиски беше от остров Скай. Хектор наля две яки дози и подкани Пери да разреди своето с вода.
— Така… — обяви. — Стигнахме до трудните въпроси. Имате ли още сили?
Как да няма.
— Изправени сме пред противоречие. И то яко.
— Лично аз не съм забелязал такова.
— За разлика от мен. Става дума за нещо, което не сте описали в своето иначе отлично есе, а и пропуснахте дотук в иначе безупречното си изложение на глас. Да ви го формулирам ли, или сам се сещате?
Забележимо притеснен, Пери пак свива рамене.
— Карайте нататък.
— С удоволствие. И в двете изпълнения пропускате да упоменете една ключова клауза от условията, поставени от Дима в пакета, който така находчиво сте внесли нелегално през аерогара „Гатуик“ в своя несесер за бръснене, или както ние, по-старите, му викаме, торбичката с тоалетни принадлежности. Дима настоява — и то не мимоходом, както се изразявате вие, а като ключово условие — а освен това и Тамара настоява, което, независимо как изглежда отстрани, за мен е още по-важно — вие, Пери, да присъствате на всички преговори, при което въпросните преговори да се водят на английски език заради самия вас. Случайно да ви е споменал това, последното, докато блуждаеше мисълта му?
— Спомена го.
— Но вие не намерихте за необходимо да го споменете на нас.
— Така е.
— И да не би случайно причината да е, че Дима и Тамара настояват освен това за участието не само на професор Мейкпийс, но и на дамата, която те наричат мадам Гейл Пъркинс?
— Не — заявява Пери с вкаменен глас и челюст.
— Не? Какво не? Не сте извадили едностранно въпросното условие от своето писмено и устно описание?
По разпалеността и точните изрази на Пери можеше да се заключи, че отговорът му бе отдавна подготвен. Той обаче го произнесе със затворени очи, сякаш държеше да се консултира със своите вътрешни демони.
— Готов съм да го направя заради Дима. Дори заради вас и вашите хора съм готов да го направя. Но или ще го направя сам, или хич няма да го правя.
— Да не говорим, че в същото разхвърляно изложение до нас — продължи Хектор с тон, който изобщо не отчете току-що произнесеното от Пери драматично изказване — Дима споменава и за среща в Париж през идния месец юни. На седмо число, ако трябва да съм точен. При което не става дума за среща с нас, презрените апаратчици, а с вас двамата с Гейл, което ни се стори доста особено. Случайно да имате обяснение за този факт?
Пери или нямаше такова, или не желаеше да го сподели. Седеше намръщен в полумрака, скрил устата си като в намордник зад дългите пръсти на едната си длан.
— Той ви предлага тайна среща — продължи Хектор. — Или по-точно казано, споменава среща, която той вече ви е предложил и на която вие явно сте се съгласили. Къде ли ще се състои, питам се. Точно в полунощ под Айфеловата кула, при което ще носите вчерашния брой на вестник „Фигаро“?