С ръка върху устата си, Пери едва успява да прикрие стенанието си.
— Точно така. А сега да разгледаме и другото ниво: нивото на ненормалното общуване в рамките на обществото. Моето ниво, нивото на Люк. И на Дима. Дотук сте разбрали единствено — и то съвсем правилно, — че по някаква чиста случайност двамата с Гейл сте се натъкнали на гъсто осеяно минно поле. И като всеки свестен човек с вашия манталитет, първият ви инстинкт е да изведете Гейл от това проклето място и да я държите навън. И, ако не се лъжа, сте преценили, че лично вие — понеже сте чули офертата на Дима, предали сте я на нас, а и в ролята ви на рефер или наблюдател или каквото там му вика той, по законите на тези ворн, на хората, които Дима възнамерява да предаде, — че вие също сте легитимен обект за крайно решение. Съгласен ли сте?
Съгласен е.
— До каква степен Гейл е потенциална косвена жертва, остава открит въпрос. Несъмнено и по него сте размишлявали.
Размишлявал е.
— Така че да изброим големите въпроси. Първи голям въпрос: нима вие, Пери, имате моралното право да не запознаете Гейл с опасността, пред която е изправена? От моя гледна точка отговорът е: нямате. Втори голям въпрос: нима, след като сте я запознали с преждеказаното, имате моралното право да я лишите от възможността да се включи, като имате предвид емоционалната й обвързаност с децата в семейството на Дима, да не говорим за чувствата й спрямо самия вас? И отново от моя гледна точка, отговорът гласи: нямате, но ако ги оспорвате, ще оставим спора за по-късно. И третия, леко оргазмичен, но неизбежен въпрос, който се налага да ви задам: лично вас, Пери, лично нея, Гейл, лично двама ви като двойка привлича ли ви идеята да изпълните нещо адски опасно за своята родина, и то без никакво на практика възнаграждение освен нещо, наречено там „чест“, и с ясното съзнание, че ако някога изречете и една дума по въпроса, дори само пред най-близките си хора, ще ви преследваме до края на света?
Направи на това място пауза, за да може Пери да му отговори, но понеже отговор не последва, продължи:
— Вие официално сте заявили, че нашата зелена и приятна земя има въпиюща нужда да се спаси от самата себе си. Напълно споделям мнението ви. Болестта съм я изучил — живял съм в блатото. И научно обоснованото ми заключение е, че в качеството си на бивша велика нация сме обхванати от горе до долу от корпоративно загниване. И това не е просто преценката на един болен дърт пръч. В нашия Сървис има много хора, които изграждат професията си върху способността да виждат нещата не само в черно и бяло. Не ме бъркайте с тях. Аз съм късно проявяващ се червенозъб радикал с топки. Следите ли мисълта ми?
Неохотно кимване.
— И Дима, като мен, ви предлага възможност да направите нещо, вместо само да вдигате лозунги. А вие, от ваша страна, опъвате повода, макар през цялото време да се правите на безразличен — позиция, която за мен е в основите си нечестна. Затова най-силно ви препоръчвам: веднага се обадете на Гейл, отървете я от нещастието й, а щом се приберете на Примроуз Хил, запознайте я с всички подробности, дори най-дребните, които досега сте й спестявали. И се върнете заедно с нея тук утре сутринта в девет. Днес сутринта всъщност. Оли ще ви вземе. Още с пристигането си ще подпишете нов документ — още по-суров и по-неграмотно съставен от онзи, който и двамата вече подписахте днес, — а пък ние ще ви изложим от остатъка на повествованието толкова, колкото да не повлияем на подхода ви, в случай че двамата решите наистина да заминете за Париж, и толкова, колкото можем да си позволим, ако случайно решите да не ходите. Ако Гейл реши самостоятелно да се отметне, това си е нейна работа, но се обзалагам на сто срещу девет, че тя ще участва до дупка.
Пери най-сетне вдигна глава.
— Как?
— Кое как?
— Как ще спасим Англия? От какво? Добре, от самата нея си, да речем. Но от кое у нея по-точно?
Ето че дойде ред и на Хектор да се замисли.
— Налага се просто да ни се доверите.
— Да се доверим на Службата ви ли?