— Засега — да.
— И на какво основание? Не се ли предполага вие да сте онези джентълмени, които лъжат за благото на родината си?
— Това го правят дипломатите. Ние не сме джентълмени.
— Значи ли това, че лъжете единствено за да отървете собствените си кожи?
— Това го правят политиците. Нашето е съвсем друго.
8
В дванайсет на обяд в слънчевия неделен ден — десет часа след като Пери Мейкпийс се бе върнал на Примроуз Хил да се сдобрява с Гейл — Люк Уивър се отрече от мястото си на семейната трапеза — на която съпругата му Елоиз бе поднесла угоена, свободно отгледана кокошка в млечен сос с галета, сготвена специално в чест на поканения израелски съученик на сина му Бен — и с все още кънтящи в главата му извинения напусна тухлената типова постройка на Парламент Хил, която се водеше за техен дом и която изстискваше почти докрай финансовите му възможности, и се запъти към решаващата според него среща в иначе доста непостоянната му кариера в разузнаването.
Доколкото им бе позволено да знаят, Елоиз и Бен бяха уведомени, че крайната цел на маршрута му е отвратителната крайбрежна главна квартира на Интелиджънс Сървис в Ламбет, наричана от Елоиз — издънка на френски аристократичен род — la Lubianka-sur-Tamise[7]. А той, както правеше всеки ден през последните три месеца, всъщност се беше запътил към Блумсбъри. И предпочитаното му превозно средство въпреки — или може би поради — кипящото в душата му напрежение, не бе нито метрото, нито автобусът, а кракомобилът — навик, придобит през престоите му в Москва, където тричасовото трамбоване по тротоарите при всякакви климатични условия си бе в реда на нещата за човек, чиято цел е да изпразни даден тайник или да се шмугне в определен отворен вход за трийсетсекундна бездиханна размяна на пари в брой срещу материали.
За да стигне пеш от Парламент Хил до Блумсбъри — мероприятие, на което поначало отделяше цял час, — Люк се стремеше по възможност да минава всеки ден по различен маршрут, и то не за да се отърси от някакви въображаеми преследвачи, макар мисълта за такива да не го напускаше често, а за да се наслади на потайностите на град, който жадуваше да опознае наново след дългогодишни престои в чужбина.
Така че в днешния слънчев ден, воден от нуждата да проветри мозъка си за предстоящата тежка задача, Люк реши да прекоси Риджънтс Парк и чак тогава да свърне на изток през града; за която цел предвиди допълнително още половин час. Но колкото и да го сърбяха ръцете да се заеме с вълнуващата го мисия, в същото време бе изпълнен и с ужас. Почти не беше мигнал през нощта.
Изпитваше нужда да успокои калейдоскопа. Да погледа обикновените, нетайни минувачи, цветята и външния свят като цяло.
— Най-ентусиазирано „да“ от него, и най-ентусиазирано „да, майната ви“ от нея — съобщил му бе тържествуващо Хектор по криптираната телефонна линия. — Били Бой ще ни приеме в два следобед и Бог да ни е на помощ.
Преди шест месеца, докато Люк беше в домашен отпуск след прекараните в Богота три години, Кралицата на кадровия отдел — Човешки ресурси“, — по-известна в Службата с непочтителното „Човечната кралица“, го бе уведомила, че му предстои заслужена почивка. Не че беше очаквал нещо друго. И въпреки всичко му потрябваха няколко болезнени секунди, за да дешифрира посланието й.
— Службата оцелява в настоящата стопанска криза единствено благодарение на баснословната си издръжливост, Люк — уверяваше го тя с безбрежно оптимистичен тон, който по-скоро можеше да му внуши не че го изхвърлят като ненужна вещ, а че ще го правят директор на цял географски регион. — Имам удоволствието да ви съобщя, че в Уайтхол акциите ни са, честно казано, на рекордно високо ниво, а и никога не ни е било толкова лесно да привличаме нови хора. Осемдесет на сто от най-новия ни набор млади надеждни кадри са випускници с отличие от първокласни университети и никой вече не говори за Ирак. Сред тях има и отличници и по втората им специалност. Можете ли да си представите!
Люк можеше да си го представи, но се въздържа да упомене, че бе служил вярно и с доста приличен успех в продължение на цели двайсет години с диплома, която не бе отлична, а с успех „много добър“.
Единственият съществен проблем напоследък, обясни му тя със същия упорито оптимистичен тон, бе, че ставало все по-трудно да се намери работа за високоплатените хора от калибъра на Люк, които вече преваляли своя естествен вододел. За някои от тях било направо изключено да им намират нови длъжности, оплака му се. Но какво можела да направи тя — кажете ми, — след като Шефът бил тъй млад и не желаел подчинени, обременени от Студената война? Жалко, изключително жалко.