— Идеята всъщност не е никак лоша — отвърна сериозно Люк, макар от нетриумфалното си завръщане в Англия да не бе изпадал в толкова неясно положение.
— Ако не ти е по сърце, сега е моментът да го кажеш, за бога. В днешното положение втора възможност няма да ти се удаде, повярвай ми.
— Съвсем ми е по сърце, Хектор, и съм ти безкрайно благодарен. Трогнат съм, че си се сетил за мен. Високо ценя подкрепата ти.
— Човечната кралица — Господ да я поживи — възнамерява да ти даде самостоятелно бюро. Само на няколко врати от финансовия отдел. Е, тук вече не мога да се бъркам. Ще се възприеме като израз на неблагодарност. Но лично аз бих те посъветвал да стоиш далеч от финансовия отдел. Нито те желаят да им гледаш в паничката, нито ние — те да надничат в нашата. Нали така?
— Сигурно.
— Пък и ти надали толкова ще се задържаш в офиса. От теб се очаква да обикаляш из „Уайтхол“[9] и да досаждаш до възбог на заможните министерства. Ще идваш по два-три пъти седмично, колкото да ми докладваш докъде си стигнал, ще си рисуваш отчета за разходите, и толкова. Все още ли си навит?
— Не съвсем.
— И защо не?
— Ами защо поначало трябваше да идвам тук? Защо не ми прати имейл до партера? И по вътрешния телефон можеше да ми се обадиш.
Хектор поначало не понася да го критикуват, сети се Люк, но вече бе късно.
— Добре де, мама му стара. И какво, ако първо ти бях пратил имейл? Или ти се обадех, по дяволите? Тогава щеше ли да кандисаш? Щеше ли да приемеш офертата на Човечната кралица, такава, каквато е, за бога?
Макар и с голямо закъснение, в съзнанието на Люк взе да изкласява нов, много по-окуражаващ сценарий.
— Ако ме питаш дали бих приел офертата на Човечната кралица така, както е формулирана в писмото — ако говорим по принцип, — бих казал „да“. Но ако ме питаш — пак по принцип — дали щях да надуша нещо гнило в случай, че заварех писмото на бюрото си или на монитора си, щях да ти отговоря: не, не надушвам.
— Честна скаутска?
— Честна скаутска.
Прекъсна ги ядното тракане на дръжката на вратата, последвано от взрив гневни тропания. Като изрече уморено „Ох, да им еба майката“, Хектор даде знак на Люк да се скрие сред етажерките с книгите, отключи и пъхна глава в процепа на вратата.
— Съжалявам, приятелю, но днес е невъзможно — чу го да казва Люк. — Правим неофициална ревизия. Редовните бакии. Всеки влачи книги, без да се разписва. Надявам се да не си сред тях. Намини пак в петък. За пръв път в живота си се радвам, че се водя почетен шибан библиотекар — продължи, без да се напъва да понижи гласа си, след като затвори вратата и отново врътна ключа. — Можеш да излизаш. А за да не си помислиш, че оглавявам шайка заговорници септемвристи, прочети и това писмо, а като ми го върнеш, аз ще го изям.
Пликът бе бледосин и забележимо непрозрачен. На капака бяха изобразени във фин барелеф изправени син лъв и еднорог. А в плика имаше бележка — върху лист от най-малките, със същия син цвят и със злокобния надпис „От офиса на Секретариата“:
Драги Люк,
С настоящото те уверявам, че изключително частният разговор, който водиш днес с нашия общ колега по време на обяда ви в неговия клуб, се провежда с моето неофициално одобрение.
С поздрав,
(последвана от съвсем ситен подпис, сякаш положен принудително под дулото на оръжие) Уилям Дж. Матлок (началник на Секретариата, по-известен с прозвището Били Бой Матлок — или, както го префасонираха изпатилите си от него, просто Бичето — най-дълготрайният и най-неумолим екзекутор и сол ташак на самия Шеф).
— Абе пълни глупости, мен ако питаш, обаче копелето просто няма друг избор — отбеляза Хектор, докато прибираше писмото в плика, който напъха във вътрешния джоб на опърпаното си спортно яке. — Знаят, че съм прав, ще им се да не съм, но не знаят как да постъпят, ако наистина се окажа прав. Нито искат да пикая вътре в палатката, нито да изляза да пикая навън. Единственият им изход е да ме поставят под ключ със запушена уста, но на мен такива открай време не ми минават. Нито на теб, доколкото разбирам… Абе как така не те изядоха там тигрите или каквито животни им се намират?
— Най-вече насекоми.
— А пиявици?
— И пиявици.
— Стига си стърчал. Вземи да седнеш.
9
Whitehall — улица в лондонския квартал Уестминстър, по която са разположени много от министерствата. — Б.пр.