Люк седна най-послушно. Хектор обаче остана прав, с дълбоко напъхани в джобовете ръце, с приведени рамене, вперил яден поглед в незапалената камина с древните й медни маши, ръжени и с кантове от напукана кожа. А на Люк му се стори, че атмосферата в библиотеката е станала още по-потискаща, да не каже — заплашителна. Изглежда, и Хектор усети подобно нещо, понеже безгрижието го напусна, а хлътналото му болнаво лице придоби сериозност като у погребален агент.
— Ще те питам нещо — обяви внезапно, по-скоро на камината, отколкото на Люк.
— Питай.
— Кое е най-най-шибано жестокото нещо, което си видял през живота си? Където и да било. Ако не смятаме деловия край на узито на наркобарона, насочен право в лицето ти. Гладуващи дечица в Конго с подути коремчета и с отсечени ръце — полудели от глад, но останали без сили да плачат? Кастрираните им бащи с натикани в устата им членове и с изпълнени с мухи очни кухини? Жени с наврени в задниците им щикове?
Тъй като Люк не беше служил никога в Конго, налагаше му се да приеме, че Хектор му описва свое лично преживяване.
— Наблюдавал съм еквивалентни сцени.
— Например? Посочи ми две.
— Колумбийското правителство се е развихрило. С американска помощ, естествено. Опожарени села. Масово изнасилени жители, изтезавани, насечени на парчета. Всичките избити, с изключение на един, когото са оставили да разкаже какво е станало.
— Добре. Значи, и двамата сме понатрупали жизнен опит — отдаде му заслуженото Хектор. — Не сме си губили времето.
— Не сме.
— И всичките мръсни пари, печалбата от мъката — и това сме видели. Само в Колумбия става дума за милиарди. Ти лично си видял. Един господ знае какви пари притежава твоят човек. — Не дочака Люк да му отговори. — И в Конго са милиарди. И в Афганистан са милиарди. Една осма от шибаната световна икономика — черна като шапката ти. Всичко това ни е известно.
— Известно ни е.
— И че всички те са кървави пари.
— Точно така.
— Без значение къде се намират. Независимо дали са в кутия под леглото на главатар на въоръжена банда в Сомалия или в някоя банка в лондонското Сити до бутилката отлежал портвайн. Цветът им не се променя. Остават си кървави пари.
— Предполагам, че е така.
— Никакъв блясък, никакви красиви оправдания. Печалба от изнудвания, наркотрафик, убийства, заплахи, масови изнасилвания, робство. Кървави пари. Кажи ми, ако смяташ, че пресилвам нещата.
— Ни най-малко не ги пресилваш.
— И има само четири начина да ги спреш. Първият: хвърляш се срещу онези, които ги печелят. Ловиш ги, пречукваш ги или ги пребиваш. Ако можеш. Втори начин: нахвърляш се на самия продукт. Прехващаш го, преди да е стигнал до улицата или пазара. Ако можеш. Трети начин: гепваш печалбата и довеждаш копелетата до банкрут.
Разстройваща пауза, през която Хектор сякаш размишлява по въпроси, далеч превишаващи служебното ниво на Люк. Дали се е сетил за дилърите на хероин, които са превърнали сина му в затворник и наркоман? Или за капиталистите лешояди, които са се опитали да доведат до банкрут семейната му фирма и да изхвърлят шейсет и пет честни и почтени англичани и англичанки на бунището?
— Но има и четвърти начин — разправяше Хектор. — Най-лошият от всички. Най-доказаният, най-лесният, най-удобният, най-често практикуваният и най-безпроблемният. Майната им на всички уморени от глад, изнасилени, изтезавани и измрели от наркозависимост. Майната й на цената, измервана в човешки животи. Парите не миришат, стига да са много и да са наши. Най-важното е мащабното мислене. Ловиш мренките, но оставяш акулите да си плуват на воля. Някой си се мъчи да изпере два-три милиона? Проклет престъпник! Викай властите, да го закопчаят моментално. Обаче няколко милиарда? Това вече е съвсем друга работа. Милиардите са статистическа величина. — Затворил очи и отдал се за малко на собствените си мисли, Хектор заприлича за миг на собствената си смъртна маска; или поне така се стори на Люк. — Не си длъжен да се съгласиш с нищо от казаното дотук, Люк — рече той смирено, сякаш се събуждаше от унеса си. — Вратата е широко отворена. Като се има предвид репутацията ми, доста народ досега би се изнизал.
Колкото и иронична да му се стори избраната от Хектор метафора предвид факта, че онзи държеше в джоба си ключа от вратата, Люк реши да не го прави на въпрос.
— Имаш пълното право да се прибереш в офиса си следобед и да кажеш на Човечната кралица: „Много благодаря, но предпочитам да навъртам трудовия си стаж на партера.“ Пенсионирай се, стой по-далеч от наркобароните и жените на колегите, лежи си по гръб и плюй по тавана до края на живота си. От това поне крайници не се чупят.