И си мисли и за нашата Желязна дева. Професионалната хрътка с железните топки и скъпия дезодорант на Елоиз.
Люк се бе придържал най-старателно към тези съвети през последните три месеца и се молеше най-искрено да се придържа към тях и днес. Вече два пъти бе призоваван във височайшето присъствие на Били Бой Матлок, за да бъде ласкан или заплашван, или и двете. И двата пъти, по нареждане от Хектор, бе прикляквал, финтирал и лъгал, но бе оцелял. Не че му беше лесно.
— Ивон не съществува — разпоредил бе Хектор още от Ден първи. — Нито на небето, нито тук, на земята. Не съществува и няма да съществува. Ясно ли е? Всичко стига дотам. И почва оттам всъщност. Ако ще Били Бой да те обеси за топките от полилея, тя пак не съществува.
Не съществува ли? Как така не съществува и няма да съществува тази скромна млада жена, която се появи на вратата по дълъг шлифер и островърха качулка още през първата вечер на първия му ден тук, без никакъв грим, прегърнала с две ръце издутата кожена чанта, сякаш току-що я е спасила от потопа?
— Здрасти. Аз съм Ивон.
— Люк. Влезте, влезте, за бога!
Ръкостискане, от което се стича вода, докато я набутва в преддверието. Оли, най-добрият черноработник в бизнеса, намира закачалка за шлифера й и го окачва в банята да се цеди по плочките. С това започва едно тримесечно служебно взаимоотношение, което не съществува. Още същата вечер Люк имаше възможността да научи, че забраната на Хектор за хартиени носители не се отнася за обемистата чанта на Ивон. Понеже всичко, което донасяше в тази чанта, си заминаваше още същия ден. А това се налагаше поради факта, че Ивон не бе някакъв прост изследовател, а таен източник.
В даден ден чантата й съдържаше обемиста папка от Банк ъф Ингланд. Друг път — от Комисията за финансов надзор, Министерството на финансите или Агенцията за борба с организираната престъпност. А една незабравима, паметна петъчна вечер чантата й направо пращеше по шевовете си от шестте тлъсти тома и двайсетте аудио касети от самата светая светих — Държавната агенция за комуникации. При което Оли, Люк и Ивон преписваха, фотографираха и копираха материалите по всички възможни им начини, та Ивон да може да ги върне на законните им собственици преди изгрев-слънце в понеделник.
Люк и досега нямаше представа как Ивон се добираше до плячката си: дали по законен път или потайно, дали я измъкваше изпод носа на колегите и съратниците си, или я измолваше. Знаеше единствено, че щом довтасаше с чантата си, Оли я смотаваше в своето леговище зад кухнята, сканираше съдържанието й, прехвърляше го на флашка и връщаше чантата на Ивон, а тя, преди да е свършил работният ден — на съответния отдел в Уайтхол, към който официално се числеше.
Което също беше загадка, неразкрита нито веднъж през дългите следобеди, през които Люк и Ивон седяха редом и сравняваха имената на видни капиталисти лешояди със светкавичните ежедневни преводи на милиарди долари в брой през три континента; нито докато си бъбреха в кухнята приведени над супата, която Оли им поднасяше за обяд: специалитетът му бе доматената кремсупа, макар и френската му лучена супа да не беше за пренебрегване. А пък яхнията му със скариди, която донасяше полуготова в съд с двойно дъно и досготвяше на газовата печка, беше, по всеобщо мнение, истинско чудо. Но що се отнася до Били Бой Матлок, Ивон не съществуваше — нито сега, нито за в бъдеще. Това му диктуваше няколкоседмичното обучение по методите на съпротива при разпит; диктуваше му го и прекараният клекнал с белезници месец в укреплението на оня луд наркобарон насред джунглата, през което време жена му бе установила, че е компулсивен женкар.
— И кой от тукашните можем да смятаме, че издава четата, Люк? — пита го Матлок, докато пият хубав чай в уютен ъгъл на просторния му кабинет в Лубянка-на-Темза, след като го е поканил да разменят по някоя и друга приказка, но не казвай там на Хектор, няма нужда. — Ти си вещ в областта на информаторите. В интерес на истината, сетих се за теб съвсем наскоро, онзи ден, когато стана дума за нов старши преподавател по резидентура. Хубав петгодишен договор за човек тъкмо на твоята възраст — казва Матлок на своя провлачен провинциален акцент от Средна Англия.
— Честно казано, Били, знам точно толкова, колкото и ти — отвръща му Люк, без да забравя, че Ивон не съществува нито сега, нито за в бъдеще, та ако ще Били Бой да го обеси за топките от полилея — май единственото, за което юнаците на наркобарона не се бяха сетили да опитат. — Имам чувството, че Хектор вади сведенията от въздуха, с някаква магия. Страхотен е — добавя с нужното възхищение.