Никаква реакция, ако не се смята това, че доброжелателната усмивка на Матлок се е засилила до максимум.
— При това не е задължително да е хотелски комплекс. Номерът става и с някое от онези необичайно безлюдни бели курортни селища, каквито сигурно си видял да се спускат по турските долини право до морето. Може да са десетки вили, да речем, или каквото и да било друго, което може да се отдава под наем. Дори автомобили, стига да умееш да натъкмиш бумащината.
— Как се чувстваш днес, Люк?
— Благодаря, добре съм, Били.
— Каним се да те предложим за медал за храброст. Не си ли чул?
— Не съм.
— Факт е обаче. Таен, имай предвид, без публичност. Без правото да се окичваш с него в Деня на загиналите имай предвид. От съображения за сигурност. Да не говорим, че може да се окаже и лъжичката катран, развалила бъчвата с прецеденти.
— Разбира се — отвърна съвсем объркалият се Люк. Ту имаше чувството, че тъкмо медал ще извади Елоиз от Депресията й, ту подозираше поредната коварна стъпка от страна на Матлок. Независимо от всичко реши да отговори по подходящ начин — да изрази изненада, благодарност, Удоволствие, — но установи, че Матлок е изгубил интерес към него.
— Ако отсеем плявата от чутото дотук, Хектор, а аз обичам да я отсявам, по мое най-смирено мнение си имаме работа е най-праволинейна международна престъпност. Хубаво, не отричам, че Службата по закон е длъжна да се интересува от международната престъпност и прането на пари. Сами си го завоювахме, когато времената бяха тежки, и сега няма накъде да мърдаме. Имам предвид онзи злощастен ялов период между падането на Берлинската стена и услугата, която Осама бин Ладен ни оказа с единайсети септември. Борихме се за част от пазара с прането на пари по същия начин, по който се бихме и за по-голям пай от операциите в Северна Ирландия и за всякакви други скромни дейности, само и само да оправдаем съществуването си. Но това беше едно време, Хектор. А сега си е сега, така че много ми е мъчно, но днес, във времето, в което живеем, твоята и моята Служба си има много по-важни занимания, отколкото да се навира в крайно сложния финансов механизъм на лондонското Сити.
Матлок млъкна в очакване на нещо неизвестно за Люк, освен ако не ставаше дума за аплодисменти, но Хектор, ако се съдеше по вкаменената му физиономия, изобщо не бе готов да ръкопляска, така че Матлок си пое дъх и продължи:
— Да не говорим, че в днешно време в страната ни съществува и много голяма, напълно обезпечена кадрово и радваща се на известно прекомерно финансиране посестрима служба, която посвещава изцяло усилията си, каквито и да били те, на сериозната и организираната престъпност, каквато, имам усещането, че и вие се стараете да разкриете тук. Да не говорим и за Интерпол, и за безбройните конкурентни американски служби, които се препъват в собствените си големи нозе в стремежа си да осъществяват подобна дейност, но без да пречат по този начин на просперитета на тяхната велика нация. С което искам да кажа — изчакай ме, ако обичаш, да свърша, Хектор, — с което искам да кажа, че не виждам какво толкова е налагало да ни спешиш. Всички си даваме сметка, че онова, с което разполагаш, е спешно, макар да не сме съвсем наясно за кого. Не изключвам и възможността да е вярно. Но наша работа ли е, Хектор? Наша ли е?
И понеже въпросът му бе очевидно реторичен, не намери за необходимо да спре.
— Не можем ли да допуснем, Хектор, че навлизаш на своя лична отговорност в чужда територия, в крайно чувствителната област на посестримата ни организация, с която лично аз и ръководеният от мен секретариат в продължение на няколко изнурителни месеца успяхме да очертаем така трудно завоюваните разделителни линии? Защото, ако случаят се окаже такъв, ще мога да ти дам един-единствен съвет: опаковай току-що прослушания от мен материал и всички други материали от този род, които притежаваш, и незабавно ги предай на посестримата ни организация заедно с едно най-раболепно извинително писмо за това, че си навлязъл в осветената от Бога област на тяхната компетенция. След което ще те посъветвам да дадеш на себе си, на Люк тук и на всички останали, които криеш в долапа си, по две седмици заслужени болнични.