— Кого?
— Моя предшественик. Ще имаш ли нещо против да не ме подлагаш на разпит, Хектор? Нещата вече са коренно различни, в случай че не си забелязал. Прекрасно знаеш, че моят предшественик беше Обри Лонгриг и, между другото, докато аз заемам този пост, се надявам той да си остане точно такъв. Само не ми казвай, че си забравил кой е Обри Лонгриг, или ще реша, че доктор Алцхаймер ти е направил нежелано посещение. Обри беше най-острата игла в цялата кутия почти до мига на преждевременното му напускане. Макар и той като теб понякога да престъпваше границите на позволеното.
Вярно, спомни си Люк: в отбрана Матлок знаеше единствено да атакува.
— И да ти кажа най-откровено, Хектор — продължаваше Матлок и увличаше все повече поддръжници, — след като моят предшественик Обри Лонгриг бе решил, че се налага да платим петдесет бона на неговия агент тъкмо когато Обри напускаше Службата на път към нови висини, и след като Обри ме беше помолил да свърша тази работа от негово име като пълно и окончателно разплащане по определена частна договорка, най-малко аз можех да се изметна и да кажа на Обри: „Я, Обри, изчакай малко да получа специално разрешение и да проверя историята, която ми разправяш.“ Мислиш ли, че щях да го направя? И то на Обри! Трябваше да съм луд, след като знаех как по онова време Обри и Шефа бяха цуни-гуни, дупе и гащи, не смяташ ли?
Но едновремешната стомана вече се е върнала в гласа на Хектор.
— Добре. Да видим тогава какво представлява Обри днес: помощник зам. — министър, член на Парламента от един от най-бедните избирателни райони на партията му, храбър защитник на женските права, ценен консултант на Министерството на отбраната по оръжейните сделки и… — Започва да щрака тихо с пръсти и да се мръщи, сякаш наистина е забравил. — Какво друго имаше там, Люк? Усещам, че пропускам нещо.
И точно когато трябва, Люк чува как сам изчуруликва отговора:
— Новоназначен председател на новата парламентарна подкомисия по банкова етика.
— И подозирам, че и не е прекратил съвсем контактите си със Службата ни, нали? — изказва предположение Хектор.
— Предполагам, че не е — съгласява се Люк, макар и в пълна неизвестност защо точно в този момент Хектор го е избрал да е капацитет по въпроса.
Предполагам, че естественото нежелание на нашите шпиони, дори на онези, които са приключили кариерата си, да ги фотографират, си е напълно в реда на нещата, разсъждаваше Люк. Нищо чудно да носим у себе си тайния страх, че обективът на фотоапарата може да пробие Великата стена между нашето външно и вътрешно „аз“.
Поне такова беше впечатлението, създавано от члена на Парламента Обри Лонгриг. Дори прехванат случайно при мижаво осветление от долнокачествена видеокамера, отдалечена на петдесет метра отвъд водата и държана на ръка, Лонгриг пак сякаш се мъчеше да се свие в нищожната сянка, предлагана му от осветената с разноцветни гирлянди палуба на „Княгиня Татяна“.
Не че и горкият човечец не беше лишен от естествена фотогеничност — дотолкова поне му признаваше Люк и отново благодареше на съдбата, че не е кръстосвала пътя му с този на Обри Лонгриг. А Обри Лонгриг беше олисяващ, зъл и с клюновиден нос — напълно подходящ вид за човек, прочут с непоносимостта си към умове, отстъпващи на неговия. Адриатическото слънце е придало на отблъскващите му черти пламтящо розов цвят, а очилата му без рамки с почти нищо не променят впечатлението за петдесетгодишен банков чиновник — освен ако, като Люк, не си слушал истории за неспокойната амбиция, която не го оставя на мира, за непрощаващия интелект, превърнал навремето четвъртия етаж във вихрещ се развъдник на новаторски идеи и воюващи помежду си феодали, а така също и за невероятната сила, с която привличал определен вид жени — от онези, които явно изпитват удоволствие да си правят интелектуални гаври с тях, — последната от които стоеше в момента зад него, а именно лейди Джанис Лонгриг, по прякор Джей, известна с изисканите си приеми и успешното събиране на средства за разни каузи, чието обявяване е последвано от съставения от Ивон кратък списък на ред благотворителни общества, които би трябвало да се чувстват благодарни на лейди Лонгриг.
Облечена е в стилна вечерна рокля с голи рамене. Диамантена шнола държи прибрана добре поддържаната й гарвановочерна коса. Притежава милата усмивка и кралската, леко приведена напред стойка, която придобиват единствено англичанките от определен произход и класа. И, според безкомпромисната преценка на Люк, е неописуемо тъпа. От двете й страни пърхат по празнични роклички двете й дъщери на предпубертетна възраст.