Да намерим утеха във вестта, напомня ни се, че поне един чеченец вече доброволно си е признал участието в това престъпление, а камерата се задържа върху лицето му достатъчно дълго, че да споделим възмущението на гласа зад кадър.
Връщаме се на гробището и към грегорианското погребално песнопение, изпълнявано от хор млади православни попове с калимявки и копринени бради, които слизат с иконите си по стълбището от семинарията към двойния гроб, където ги чакат главните опечалени. Кадърът замръзва, последван от едри планове на всеки опечален поотделно, със субтитрите на Ивон отдолу:
ТАМАРА — съпруга на Дима, сестра на Олга, леля на Катя и Ирина, — права като ръжен под широкопола черна пчеларска шапка.
ДИМА — съпруг на Тамара, — плешивото му изтерзано лице се е опънало нездравословно в такава усмивка, сякаш самият той е умрял, въпреки присъствието на любимата му Дъщеря.
НАТАША — дъщеря на Дима, — дългата й коса пада като черен порой на гърба й; стройното й тяло е увито в безформен черен пашкул.
ИРИНА и КАТЯ — деца на Олга и Миша, — безизразни, всяко едно хванало се за ръка за Наташа.
Коментаторът рецитира имената на великите и добри хора, дошли да изпратят покойниците в последния им път. Сред тях са представители на Йемен, Либия, Панама, Дубай и Кипър. Нито един от Великобритания.
Камерата се спира върху тревиста могилка по средата на склона, под дебелата сянка на кипарисите. Шестима — не, седмина добре облечени млади мъже на двайсетина и трийсетина и нещо години са се скупчили. Гладко обръснатите им лица, някои вече затлъстели, са обърнати към зеещия гроб на двайсетина метра под тях по склона, където стърчи самотната фигура на Дима, заел любимата си поза с леко наклонено назад по военному тяло и вперил поглед не в гроба, а в седмината събрали се на могилката добре облечени мъже.
Снимка ли гледаме или видеозапис? Трудно е да се каже заради неподвижността на Дима. И на мъжете на могилката по-горе. Субтитърът на Ивон пояснява със закъснение:
СЕДЕМТЕ БРАТЯ.
А обективът ги разглежда един по един в едър план.
Люк отдавна се е отказал да съди за хората по физиономиите им. Точно тези лица е изучавал безброй пъти, но и досега не открива у тях нищо, което не би видял на отсрещната страна на бюрото в някоя фирма за недвижими имоти в Хампстед, да речем, или на среща на делови хора в черни костюми и с черни куфарчета в който и да било елитен хотел от Москва до Богота.
Дори и след появата на дългите им руски фамилни имена, придружени с малките и бащините, криминалните им прякори и псевдоними, пак не успява да открие по лицата им нещо по-интересно от поредното издание на прототипи от униформените редици на мениджърите от среден калибър.
Но като се загледаше по-дълго човек, започваше да си дава сметка, че шестима от тях са оформили — нарочно или случайно — защитен пръстен около седмия, в средата. А ако се вгледаш още по-отблизо, забелязваш, че онзи, когото прикриват, е на абсолютно същата възраст като тях, а гладкото му личице е весело като на дете в слънчев ден — лице, каквото човек някак си не очаква да види на едно погребение. За Люк лицето представлява такава картинка на доброто здраве, че едва ли не буквално го задължава да възприеме, че зад него стои и здрав мозък. Много трудно би прогонил такова лице от прага си, ако собственикът му се появеше някоя неделна вечер на вратата на Люк с някоя трагична история. А какво гласи съответният субтитър?
КНЯЗА.
Изведнъж въпросният Княз се отделя от братята си, изтичва надолу по затревения склон и без да съкращава крачка или да намалява темпото, се отправя с протегнати напред ръце към Дима, който се е извърнал с лице към него, изпънал рамене назад, изпъчил гърди, издал предизвикателно напред брадичката си. Но свитите му в пръстите ръце, тъй нежни за разлика от всичко останало у него, сякаш нямат сила да се отделят от тялото му. Да не би — мисли си Люк при всяко гледане на тази сценка… — да не би да си дава сметка, че сега му се отваря възможността да постъпи с Княза така, както му е идело да постъпи със съпруга на майката на Наташа — „с тези две, професоре!“ Но и така да е било, в крайна сметка явно се налагат по-мъдри, по-тактически съображения.
Постепенно, макар и с известно закъснение, ръцете му неохотно се вдигат за прегръдката, която в началото е колеблива, но сетне става любовна, било то от мъжествено желание или взаимна омраза.