Макар да бе пресилено да се каже, че се бяха довлекли до централния корт, и Пери, и Гейл бяха единодушни, че взеха доста бавно разстоянието. Минаха едва-едва по опасаната с цветя алея с телохранителите в ролята на почетен караул, Гейл хванала периферията на широкополата си капела и полюшваща краищата на поличката си.
— Фръцках се донякъде — призна си.
— И то как — съгласи се Пери, за което получи от отсрещната страна на масата въздържани усмивки.
На входа към корта се получи лека суматоха, сякаш Пери в последния момент се бе отказал, макар той всъщност само да бе отстъпил назад, за да пропусне Гейл пред себе си, а тя се възползва от възможността с достатъчно внушителна женственост, с която да създаде впечатлението, че макар и неосъществила се, възнамеряваната обида все още си беше налице. А след Пери се намъкна и Марк.
Дима стоеше с лице към тях в центъра на корта, разперил широко ръце да ги посрещне с добре дошли. Облечен бе в пухкава синя фланелка с кръгла яка и дълъг ръкав и дълги черни шорти, които стигаха до под коленете му. Противослънчева козирка стърчеше като зелена човка от плешивата му глава, която отсега блестеше на утринното слънце. Пери се зачуди дали не е намазана с плажно масло. Инкрустираният ролекс се допълваше от верижка с леко мистична на вид златна висулка около мощния му врат: поредната лъскава вещ, която да отклонява вниманието.
Но за своя най-голяма изненада, уточни Гейл, още в момента на влизането си беше установила, че не Дима е основното явление. На зрителската трибуна зад гърба му се беше заредила странна — направо чудата, нея ако питаха — смесица от деца и възрастни.
— Като куп восъчни статуи бяха — възмущаваше се Гейл. — И ме смутиха не толкова натруфените им тоалети в този безбожен час — седем сутринта, ами това колко мълчаливи и навъсени бяха. Седнах на най-долния празен ред и си рекох: „Това пък какво е, боже мой? Народен трибунал, черковно шествие или какво?“.
Дори децата не общуваха помежду си. Веднага привлякоха окото й. Винаги така ставаше, когато наоколо й имаше деца. Преброи поне четири.
— Две вкиснати на вид момиченца, едното на към пет, другото около седем, в тъмни рокли и шапки против слънцето, които седяха притиснати в едрогърда черна жена, явно тяхна бавачка — каза Гейл, като се стараеше да не изтърве преждевременно чувствата си. — И двама тийнейджъри със сламени коси по тенис екипи. И всички с такъв унил вид, сякаш някой ги беше изритал от леглата и ги беше довлякъл там за наказание.
А и възрастните бяха с такъв чуждоземен вид, толкова едри и така „други“, сякаш ги беше рисувал създателят на семейство Адамс, продължаваше Гейл. И то не толкова заради официалните им одежди или прическите от 70-те години на миналия век. Или заради това, че в цялата тази жега жените се бяха навлекли като за ледовита зима. Ами най-вече заради всеобщото им униние.
— Защо само мълчат? — прошепна Гейл на Марк, цъфнал неканен на съседното до нея място.
— Руснаци — сви рамене Марк.
— Да, обаче руснаците не млъкват!
Не и тези, рече й Марк. Повечето пристигнаха със самолет през последните няколко дни и още не са се приспособили към карибската обстановка.
— Там се е случило нещо — каза тя и кимна по посока на отсрещната страна на залива.
— Според мълвата провеждат голяма семейна сбирка, и то не от най-задушевните. А и се чудя как се оправят с хигиената. Половината от водопроводната им система е напълно скапана.
Спря погледа си върху двама дебелаци: единия с кафяво борсалино, който мърмореше нещо по мобифона си, другия — с карирана шотландска барета с червен помпон.
— Братовчеди на Дима — каза Марк. — Тук всеки е нечий братовчед. От Перм са.
— Перм?
— Перм. Град в Русия.
Погледът й се плъзна един ред по-нагоре, пак към двете сламенокоси момчета, които работеха така злобно с челюсти, сякаш ненавиждаха дъвките си. Близнаците на Дима, поясни Марк. И наистина, като се вгледа по-внимателно, Гейл успя да установи известна прилика: същия мощен гръден кош, изправен гръбнак и клепнали похотливи кафяви очи, които като че й вземаха мярката.