Голямата глава на Матлок е клюмнала. След известно време проговаря, но без да я вдигне.
— И ти нямаш нищо против да джафкаш от тъчлинията, нали, Хектор? Заедно с твоя приятел Люк. А какво ще стане с репутацията на Службата сред кръговете, в които това има значение? Ти самият вече не си от Службата. Ти си си Хектор. И какво ще стане с аутсорсването на нуждите на нашето разузнаване към дружелюбни фирми, сред които задължително фигурират и банките? Ние не участваме в кръстоносен поход, Хектор. Нито са ни наели, за да клатим лодката. Задачата ни е да помагаме в управлението й. Ние сме държавна Служба.
И след като не среща никакво съчувствие в измъчения поглед на Хектор, Матлок засвирва на по-лична струна.
— Винаги съм поддържал статуквото, Хектор, и ни най-малко не съм се срамувал от този факт. И винаги съм бил благодарен на Родината за това, че ни е осигурила поредната спокойна нощ. Но теб това не те устройва, нали? Напомняш ми за оня стар съветски виц, дето си го разправяхме в годините на Студената война: „Война няма да има, но няма да оставим камък върху камък в борбата ни за мир.“ Според мен ти си просто един абсолютист, Хектор. И това се дължи на онзи твой син, който толкова ядове ти създава. Покрай Ейдриън съвсем си се побъркал.
На Люк дъхът му спира. Това вече е свещена територия. При всичките прекарани насаме с Хектор часове — докато са яли от супите на Оли или са пийвали по едно малцово уиски в кухнята след работа, докато са гледали рамо до рамо откраднатите от Ивон филмови кадри или са слушали за пореден път филипиките на Дима — Люк не е посмял дори най-косвено да засегне темата с разпътния син на Хектор. И съвсем случайно беше подочул от Оли, че не бива да разчита на Хектор в сряда или събота следобед, освен в крайно спешен случай, тъй като тогава ходел на свиждане при Ейдриън в затвора с лек режим в Ист Англия.
Хектор обаче, изглежда, не чу обидните думи на Матлок, или поне не им обърна внимание. А пък безкрайно възмутеният Матлок надали изобщо си даваше сметка, че ги е изрекъл.
— А не забравяй и друго, Хектор! — излайва. — В крайна сметка какво лошо има в това да превръщаш черните пари в бели? Добре, съществувала сенчеста икономика. И то много голяма. Това ни е напълно известно. Не сме вчерашни. Че икономиките на много страни са по-скоро черни, отколкото бели — и това го знаем. Виж Турция. Виж Колумбия — енорията на Люк. Добре, и Русия виж. Ти лично къде би искал да виждаш тия пари? Черни и пак там ли? Или бели, в Лондон, в ръцете на цивилизовани хора, налични за влагане в законни цели и за благото на обществото?
— Ами то остава и ти сам да се заемеш с прането им, Били — отвръща тихо Хектор. — За благото на обществото.
Сега е ред на Матлок да се направи, че не е чул. И внезапно сменя темата — стар негов любим трик.
— А и кой е тоя професор, за когото все става дума? — пита, докато гледа Хектор право в очите. — Или по-скоро не става дума? Той ли ти е източникът в цялата тази история? Защо ми пускате залчета без никакви съществени данни? Защо не сте поискали да го проучим — или да я проучим съответно? Не си спомням през бюрото ми да е минало нещо свързано с някакъв професор.
— Искаш ти ли да го ръководиш, Били?
Матлок му отправя дълъг безмълвен поглед.
— Ама моля ти се, Били, заеми се — подканва го Хектор. — Поеми го, който — или която — и да е „професорът“. Поеми целия случай, в комплект с Обри Лонгриг и всичко останало. Предай го на Отдела за борба с организираната престъпност, ако толкова държиш. Включи и лондонската полиция, и службите за сигурност, и танковите бригади, като си почнал. Шефът може и да не ти изкаже благодарност, но други хора ще го сторят.