А Люк? Ами от личната гледна точка на Пери, Люк си беше Люк: сигурен партньор безспорно; добър професионалист, съзнателен, печен. Въпреки всичко Пери с готовност би си признал с какво облекчение посрещна вестта, че Люк не е водещата фигура в екипа, както си мислеха отначало, а дясната ръка на Хектор. И тъй като в очите на Пери беше изключено Хектор да сбърка в нещо, очевидно това бе най-подходящото място за Люк.
Гейл обаче не беше съвсем убедена. Колкото повече възприемаше Люк през двете седмици на „опознаването“ им, толкова по-склонна беше да го приеме — при всичката му изнервеност и превзета любезност и вълничките на притеснението, които пробягваха по лицето му, когато си мислеше, че никой не го гледа — за по-сигурния от двамата; а Хектор — е неговите смели обещания, неприлични остроумия и невероятната му способност да убеждава — за неуправляем снаряд.
Това, че Люк на всичко отгоре се беше и влюбил в нея, нито я изненадваше, нито я притесняваше. Постоянно имаше влюбени в нея мъже. Чувстваше се някак си по-сигурна, като знаеше какви чувства изпитват. Още по-малко я изненадваше фактът, че Пери не се е усетил. Неосведомеността му също беше един вид осигуровка.
Най-много от всичко я тревожеше страстта на Хекторовата ангажираност: усещането, че е човек с определена мисия — тъкмо онова чувство, което така бе омагьосало Пери.
— А, самият аз съм още в лабораторен стадий — каза веднъж Пери в изблик на любимите му небрежни самоотрицания. — Докато Хектор е завършен човек. — Отличие, към което той неспирно се стремеше и с което крайно неохотно възнаграждаваше друг.
Хектор — завършен вариант на Пери? Хектор — суровият действен мъж, който върши неща, за каквито Пери само приказва? Е, а сега кой е на предна линия? Пери. И кой остана само с приказките си? Хектор.
Но Хектор не беше единственият, оказващ подобен магически ефект върху Пери. И Оли беше такъв човек. Пери, който се гордееше със способността си да преценява мигновено дали някой става за партньор в катераческа двойка, в началото отказваше наравно с Гейл да повярва, че тромавият, запуснал се Оли — с неговите екстравагантни маниери, единичната обичка и свръхинтелигентността му, а така също и с прикрития чуждестранен акцент, който тя не успяваше да определи, а й беше прекалено неудобно да го попита — ще се окаже еталон за роден преподавател: добросъвестен, красноречив, готов да превърне всеки урок в незабравимо удоволствие.
И нямаше никакво значение това, че ги лишаваха от скъпоценните им уикенди или че ги държаха до късно след изнурителния ден в кантората или в съда; или че Пери е каталясал от целодневните абсолвентски церемонии в Оксфорд, на които се е сбогувал със студенти и е опразвал квартирата си. Оли успяваше да ги омагьоса само за секунди, независимо дали се бяха наврели в сутерена, или седяха в някое препълнено кафене по Тотнъм Корт Роуд — Люк на тротоара, големият Оли с баретата в своето такси, — докато изпробваха разните играчки от черния му музей, способни да чуват или да предават, или да записват, или и трите, химикалки, копчета за сака и щипки за вратовръзки, а за момичетата — най-различни накити.
— Така. Я да видим сега кои най ще ни отиват, Гейл? — питаше Оли, когато дойдеше нейният ред да я оборудват.
А тя му отговаряше:
— Честно казано, Оли, и да ме погребат с такива, ще ме е срам. — След което хукваха към универсалния магазин „Либърти“ да намерят нещо, което да е в неин стил.
На всичко отгоре той през цялото време им втълпяваше, че шансът им да използват някоя от играчките му е почти равен на нула.
— Хектор в никакъв случай не би допуснал дори да ги пипнете за главното събитие, дарлинг. Те са ви само „за всеки случай“. Ако например чуете внезапно нещо, което никой не е очаквал и не съществува никакъв риск за здравето или вещите ви. Просто в такива случаи е полезно да притежавате уменията да ги ползвате.
Сега, като се замислеше, Гейл изпитваше силни съмнения. Според нея играчките на Оли бяха всъщност учебни помагала, чиято цел бе да внушат психологическа зависимост у онзи, когото обучават да си играе с тях.