— Защото хората в градския транспорт са любопитни и подслушват чуждите разговори. Прокурорът има ли други въпроси? Оли, къде е проклетото малцово уиски?
— Тука е, капитане. Всъщност бутилката е съвсем нова… — Вечно измъчващият я акцент с неопределим произход.
— Ами твоето семейство, Люк? — попита го Гейл една вечер в кухнята, докато се гощаваха със супа и бутилка червено вино, преди да се разотидат.
И сама се учуди, че чак сега му задава този въпрос. Да не би — черна мисъл — да не е желаела; да е предпочитала да го примамва със стръвта? Очевидно и самият Люк се сащиса, след което вдигна рязко ръка към челото си да успокои малкия сивосинкав белег, който се появяваше и изчезваше като по собствено желание. Спомен от ръкохватката на пистолета на друг шпионин? Или от гневен съпружески тиган?
— Само едно дете, Гейл — рече така, сякаш се извиняваше, че няма други. — Момченце. Страхотно дете. Бен му е името. Научи ме на всичко в живота, от което имам нужда. Че и на шах ме бие, за моя най-голяма гордост. Да. — И тик на неовладения клепач. — Само дето никога не успяваме да си довършим играта. Прекалено съм зает с това тук.
Това ли? Пиенето ли има предвид. Или шпионажа? Или влюбването?
По едно време го беше заподозряла, че върти някаква игра с Ивон, най-вече заради дискретните майчински грижи, които Ивон полагаше за него. После заключи, че просто се държат като работещи редом мъж и жена: но само до онази вечер, в която излови погледа, с който той гледаше първо Ивон, после самата нея, сякаш бяха някакви висши творения, и й се стори, че през живота си не е виждала по-печално лице.
Последна вечер. Край на срока. И край на учебната година. Истински неповторими две седмици. В кухнята Ивон и Оли пекат лаврак на сол. Оли пее откъси от „Травиата“ — и то съвсем сносно, — докато Люк демонстрира възторженост: хили се на всички и клати глава в пресилено възхищение. Хектор е пристигнал с голяма бутилка „Мерсо“ — две бутилки всъщност. Но първо иска да разговаря насаме с Пери и Гейл в тапицираната с пъстър сатен директорска стая. Ще седнем ли, или прави ще си говорим? И тъй като Хектор е прав, Пери — който държи на формалностите, макар открай време да се ненавижда за това — също не сяда. Гейл обаче си избира стол с права облегалка под литография на Робъртс, изобразяваща Дамаск.
— И така — казва Хектор.
Така, съгласяват се двамата.
— Последни наставления, значи. Без свидетели. Задачата е опасна. И друг път съм ви го казвал, но държа да го повторя. Адски шибано опасна задача. Все още можете да напуснете кораба, без никой да ви упрекне. Останете ли на борда, ще ви дундуркаме с всички сили, но възможностите ни да ви окажем логистична подкрепа пет пари не струват. Така че, както казваме ние от занаята, тръгвате на бос крак. Няма да е необходимо да се сбогувате. Зарязвате рибата на Оли. Вземате си палтата от закачалката в преддверието, излизате през предната врата и все едно нищо не е било. Последна възможност.
Последна, но от много; само дето той не го знае. Пери и Гейл са го предъвквали този въпрос всяка вечер през последните две седмици. И понеже Пери е решен тя да отговори от името на двама им, тя отвръща:
— Няма нужда. Вече сме го решили. Ще участваме — казва тя с много по-героичен тон, отколкото е възнамерявала, а Пери кимва бавно, дълбоко, и добавя:
— Мда. Най-категорично. — Което също не е в стила му. Но той, изглежда, се усеща, защото моментално изстрелва контравъпрос към Хектор: — Ами вие? Никакви съмнения ли не изпитвате?
— А, ние поначало сме си преебаната страна — отвръща най-безгрижно Хектор. — Но точно в това е номерът, не разбираш ли? Ако ще те прецакват, поне да е в името на някоя добра кауза.
Което, естествено, е балсам за пуританския слух на Пери.
И, ако се съди по изражението на лицето му, докато навлизат в парижката Гар дю Hop, балсамът продължаваше да му действа: имаше някакъв потиснат цялостен вид в смисъл „I am Britain“, какъвто Гейл досега не бе забелязвала у него. И чак когато се добраха до хотел „Кенз-Анж“[11] — типичен избор от страна на Пери: запуснат, тесен, на пет паянтови етажа, с малки стаи, с по две легла колкото дъски за гладене, но само на хвърлей камък от Рю дю Бак, — изведнъж осъзнаха напълно на какво са се нахендрили. Прекараните в задушевната семейна атмосфера на къщата в Блумсбъри часове — час дружеско бъбрене с Оли, още един с Люк, ето че и Ивон се отби, сега ще дойде и Хектор да пием по едно за лека нощ — им бяха внушили определено чувство за недосегаемост, което сега, озовали се съвсем сами, се изпари мигновено.