На всичко отгоре се оказа, че са изгубили и способността си да разговарят естествено и че са взели да си разменят реплики като някоя идеална семейна двойка от телевизионна реклама.
— Нямам търпение да дойде утрешният ден — казва Дулитъл на Милтън. — А ти? За пръв път ще видя Федерер на живо. Не мога да ти опиша колко съм развълнувана.
— Дано само времето да не се развали — отвръща Милтън на Дупитъл и поглежда притеснено през прозореца.
— И аз за това се моля — съгласява се с готовност Дулитъл.
— Ами да вземем да си разопаковаме багажа, че после да хапнем някъде, а? — предлага Милтън.
— Прекрасна идея — казва Дулитъл.
А всъщност си мислят: какво, по дяволите, ще направи Дима, ако отложат мача заради дъжда?
Мобилният телефон на Пери иззвънява. Търси го Хектор.
— Здрасти, Том — казва Пери като пълен идиот.
— Настанихте ли се вече, Милтън?
— Да, да. Всичко е наред. И пътуването беше много приятно. Всичко мина идеално — рапортува Пери с достатъчно ентусиазъм и за двама им.
— Довечера ще се отдадете на самостоятелни занимания, нали така?
— Позна.
— Дулитъл как е?
— Цъфти от здраве.
— Обаждайте се, ако ви потрябва нещо. Денонощно обслужване.
На излизане Пери споделя в миниатюрното хотелско преддверие притесненията си за времето с непристъпна дама, кръстена Госпожа Майката по подобие на Наполеоновата. Той я знае от студентските си години, а ако може да се вярва на Госпожа Майката — тя го обича като свой син. Ръстът й по домашни пантофи е точно 1,22 м и никой, според Пери, не я е виждал без забрадка върху ролките й. На Гейл й е приятно да слуша как Пери си бъбри на френски, но лекотата, с която го прави, винаги я е и дразнела, вероятно заради тайнствеността, с която обгражда първите, от които го е учил.
В някакъв магазин за вестници и цигари на Рю дьо л’Юниверсите Милтън и Дулитъл хапват безвкусни пържени картофи и поувехнала салата и се съгласяват, че са най-вкусните на света. Вземат си за хотела каквото е останало неизпито от поръчаното наливно вино на заведението.
— Правете всичко така, както обикновено го правите — посъветвал ги бе лековато Хектор. — Ако си имате някакви приятелчета в Париж и ви се ще да се видите — вижте се, защо не?
Защото това няма да е нормално наше действие, затова. И защото нямаме никакво желание да киснем с парижките си другарчета по кафенетата на „Сен Жермен“, докато на главите ни седи слонът, наречен Дима. И най-вече защото не желаем да ги лъжем, когато ни попитат как сме се снабдили с билетите си за утрешния финал.
След като се прибират в хотела, допиват червеното вино с чашите за миене на зъби, после се любят по най-хубавия начин — всеотдайно и с взаимно обожание, без да кажат и дума. На сутринта Гейл се успива от притеснение, а когато се събужда, заварва Пери да наблюдава дъжда през мръсния прозорец и продължава да се тревожи какво ще предприеме Дима, ако отложат мача. А ако го пренасрочат за понеделник — мисли си пък Гейл, — дали ще й се наложи да се обажда в кантората с поредната измишльотина колко я боли гърлото, което според възприетия в кантората код означава, че кара тежък месечен цикъл.
Изведнъж всичко си идва по местата. След кафето и кроасаните, сервирани им в леглото от Госпожа Майката — измърморила възторжено „Quel titan alors“ на Гейл, — и безсмисленото обаждане на Люк да ги пита дали са се наспали и имат ли готовност за тениса, двамата остават да се излежават и да обсъждат какво ще правят до началото на мача, обявено за три следобед, и колко по-рано ще трябва да тръгнат
Решават да използват поред малкия умивалник и да се облекат, после Пери я повежда с маршова стъпка към музея на Огюст Роден, където се прилепват към една опашка от ученици, успяват да влязат в парка тъкмо когато започва да вали, скриват се под дърветата, намират убежище в кафенето на музея и оттам надничат през вратата да преценят накъде се движат облаците.
По взаимно съгласие — но без да имат нещо конкретно предвид — не си допиват кафетата, а тръгват да се разходят из градините на Шанз Елизе, които се оказват затворени по съображения за сигурност. Според Госпожа Майката в града гостувала Мишел Обама с децата си, но това било държавна тайна, известна единствено на Госпожа Майката и на цял Париж.
Паркът на театър „Марини“ обаче е отворен и празен, ако не се броят двамата възрастни араби в черни костюми и бели обувки. Дулитъл избира пейка, Милтън одобрява избора й. Дулитъл вперва поглед в кестените, Милтън — в картата.
Пери познава добре Париж и, естествено, вече е изчислил как точно да стигнат до „Ролан Гарос“ — с метрото дотук и с автобус дотам, със стабилен резерв от време, за да са сигурни, че няма да закъснеят за определения от Тамара час.