Но какво по-смислено може да стори от това да забие нос в картата? Какво друго им остава на двамата млади хора, дошли да си правят удоволствието в Париж и решили, като двама идиоти, да седнат под дъжда на една пейка в парка?
— Всичко ли върви по план, Дулитъл? Никакво проблемче ли си нямате, с което да ви помогнем? — пита Люк по телефона, този път директно към Гейл, с което й напомня за мъжествения семеен лекар на семейство Пъркинс по времето, когато бе подрастващо момиче. „Болки в гърлото ли, Гейл? Я се съблечи да те прегледам.“
— Никакви проблеми и никаква нужда от помощ, благодаря — отвръща му тя. — Според Милтън тръгваме оттук след половин час. — А и гърлото ми е съвсем наред.
Пери сгъва картата. Разговорът с Люк е ядосал Гейл, тъй като ненужно е подчертал присъствието й в парка. Устата й е пресъхнала, та й се налага да всмуче устните си и да ги оближе отвътре. Нима лудницата все още не е пълна? Връщат се на безлюдния тротоар и се упътват по посока на Триумфалната арка; Пери крачи нервно пред нея — винаги постъпва по този начин, когато му се ще да е сам, а му е невъзможно.
— Престани да се държиш така, мама му стара! — изсъсква тя в ухото му. А той вече се е шмугнал в един задушен мол, в който дъни рок музика. И се е вторачил в някаква тъмна витрина, сякаш очаква да види в нея цялото си бъдеще. Да не би пък да се прави на шпионин? И, между другото, да нарушава забраната на Хектор да не се оглежда за въображаеми преследвачи?
Не. Оказва се, че се смее. А само след секунда, слава богу, се разсмива и Гейл; после, прегърнали се взаимно през рамо, двамата започват да разглеждат, не вярвайки на очите си, изложения там същински арсенал от шпионски играчки: маркови ръчни часовници с вградени фотоапарати на стойност десет хиляди евро, комплекти от микрофони и телефонни кодиращи устройства за вграждане в дипломатически куфарчета, очила за нощно виждане, невероятна гама от шокови пистолети с екстри от рода на кобури с нехлъзгащи се ремъци и пълен набор патрони по избор: с пипер газ, боя или гумени куршуми — добре дошли в черния музей на Оли за страдащи от параноя невъоръжени бизнесмени.
Оказа се, че няма автобус, с който да стигнат дотам.
И на метрото не се качиха.
Пътникът, който на слизане я ощипа по задника, беше достатъчно стар, за да й бъде баща, и явно не беше преследвач.
Довя ги вятърът и ето че вече стояха на опашка с безброй любезни граждани на Франция от лявата страна на западния портал на стадиона „Ролан Гарос“ точно дванайсет минути преди назначения им от Тамара час.
По същия начин Гейл успя да премине с усмивка, като безтегловно перце, покрай благосклонните униформени проверители на входа, които също й се усмихваха с огромно удоволствие; после заедно с тълпата се довлече до алеята с покрити с брезент магазини под думкането на невидим духов оркестър, воя на швейцарски алпийски рогове и неразбираемите съвети на мъжките гласове от високоговорителите.
В същото време хладнокръвната и печена в съдебни спорове адвокатка Гейл отмяташе една подир друга намиращите се пред тентите табели на спонсорите: „Лакост“, „Шлезинджър“, „Найки“, „Хед“, „Рийбок“… И коя беше онази, упомената в писмото от Тамара? Не се прави, че си забравила.
— Пери — дърпа го тя силно за ръката, — нали обеща тържествено да ми купиш свестни обувки за тенис! Гледай!
— Така ли? Вярно, че ти обещах — съгласява се Пери, сиреч Милтън, а над главата му се появява балонче с надпис СПОМНЯ СИ!
И много по-убедително, отколкото би могла да очаква от него, той се привежда да разгледа най-новия модел на… „Адидас“.
— Да не говорим, че е крайно време и ти да се обзаведеш с едни и да изхвърлиш оня плесенясал миризлив стар чифт — заповядва обичащата да командва Дулитъл на Милтън.
— Професоре! Кълна се в Бога! Приятелю мой! Не ме ли помниш? — Гласът ги обгръща без предупреждение: безплътният глас от Антигуа, тътнещ над воя на трите вятъра.
Да, помня те, но не аз съм професорът, а Пери.
Така че аз ще продължа да разглеждам най-новия модел обувки за тенис на „Адидас“, за да дам възможност на Пери пръв да реагира и чак тогава ще се извърна със съответната радост и силна изненада, както би казал Оли.
Пери реагира пръв. Тя го усеща как се отлепя от нея и се извръща. И измерва времето, което му е необходимо, за да повярва на очите си.
— Божичко! Дима! Дима от Антигуа! Не мога да повярвам!
Не се увличай, Пери. По-спокойно…