— Ти пък как се озова тук! Гейл! Виж!
Аз обаче не желая да виждам. Поне не веднага. Нали не си забравил, че разглеждам обувки? А когато разглеждам обувки, винаги се заплесвам. Буквално се пренасям на друга планета дори когато става дума за някакви си обувки за тенис. Колкото и абсурдно да им се струваше навремето, те наистина бяха отрепетирали този момент пред един магазин за спортни стоки в Камдън Таун, специализиран по спортните обувки, а след това — пред друг, в Голдърс Грийн; първо Оли преиграваше ролята на шляпащия по гърба Дима, докато Люк изпълняваше онази на непосветен минувач, после си разменяха местата. Сега обаче бе доволна, че са тренирали: знаеше репликите си наизуст.
И така: пауза, чува го, идва на себе си, извръща се. И чак тогава проявява съответната радост и силна изненада.
— Дима! Боже мили! Ама ти ли си! Невероятно! Аз съм… направо съм шашната! — И добавя към думите си мишия писък на екстаз, поначало запазен за отварянето на коледните й подаръци, като в същото време наблюдава как Пери се изгубва в огромния торс на Дима, чиито радост и изненада са не по-малко спонтанни от нейните:
— Ама какво търсиш ти тука бе, професоре, като те знам какъв смотан тенисист си!
— Ами ти, Дима? Какво те носи насам? — Това вече е изкрякано хорово от Пери и Гейл, макар и в различни тоналности, докато Дима не престава да вие от радост.
Променил ли се е, или само така им се струва? По-блед е. Карибският загар е избелял. Под сексапилните му кафяви очи са се появили жълти полумесеци. И крайчетата на устните му са по-провиснали. Но стойката му си е същата, с онзи лек наклон назад в смисъл „нападай, ако ти стиска“. И дребните му ходила са си разкрачени в същия онзи стил „Хенри Осми“.
А човекът си е жив артист. Абсолютно! Само го чуйте:
— Да не очакваш Федерер да му легне на тоя Сьодерлинг така, както ти ми легна на мен? Да не мислиш, че ще му пусне да го бие само защото обича да играе честно? Гейл! Ей богу! Ела тук! Не мога да се сдържа да не го прегърна това момиче, професоре! Още ли не си се оженил за нея? Ти си луд човек, да знаеш! — Притегля я към огромната си гръд, притиска о нея цялото си тяло, като се почне от лепкавата му насълзена буза, после гръдния кош, след това и издутия му чатал, докато в един момент допира и коленете си о нейните; сетне я отмества назад, за да я възнагради със задължителните три целувки на Светата троица по бузите — отляво, отдясно, пак отляво, — докато Пери приглася с „Ама това е най-идиотското, най-невероятното съвпадение“, но с малко повече академична разсеяност, отколкото, според Гейл, е подходяща за случая: спонтанността му куца, смята тя и се напъва да компенсира недостатъка с порой въпроси, изстреляни превъзбудено един през друг.
— Дима, дарлинг, какво правят Катя и Ирина, за бога? Постоянно са ми в акъла! — Което си е вярно. — Близнаците още ли играят крикет? Ами Наташа как е? Къде изобщо се изпозагубихте? Амброуз разправяше, че сте заминали всички за Москва. Ама вие наистина ли бяхте там? За погребението? Ох, наистина ми изглеждаш чудесно. А Тамара какво прави? И всички ония ваши странни, прекрасни приятели и роднини, които се навъртаха около теб?
Ама тя наистина ли каза това последното изречение? Да, каза го. И докато го казва и получава на пресекулки частични отговори, усеща — въпреки леко поразмазания фокус — как неколцина добре облечени мъже и жени са се спрели да наблюдават шоуто: нов клуб почитатели на Дима, но от очебийно по-младо, по-фино поколение, нямащи нищо общо с ония мухъли дето се бяха насъбрали в Антигуа. Онзи там не е ли Ники Бебешкото лице? Може и той да е, но сега се е изтупал в бежов летен костюм на „Армани“ с луксозни маншети. Дали под тях и сега се крият верижката и водолазкият часовник?
Дима не е спрял да говори, а тя чува нещо, което не е желала да чуе: Тамара и децата са отлетели от Москва директно за Цюрих — да, и Наташа е с тях, тя не понася проклетия тенис, а държи да се прибере в Берн, да чете и да язди. Да си почине. Долавя ли освен това, че Наташа не била съвсем добре, или просто си въобразява? Всеки от тях води едновременно по три разговора.
— Ти вече не преподаваш ли на проклетите деца, професоре? — Казано с престорено възмущение. — Да не си решил да учиш французойчетата как да станат английски джентълмени? Я ми кажи: къде са ви местата? Най-горе, при проклетите гълъби, а?
Последвано, предполага се, от подхвърления през рамото му превод на руски на същото остроумно предположение. То обаче, изглежда, се е изгубило в превода, тъй като малцина от добре облечените зрители се усмихват, ако не се смята чевръстият дребен мъж с вид на балетист, застанал в средата им. От пръв поглед заприличва на Гейл на някакъв туристически гид, тъй като е облечен в ярко открояващ се кремав капитански блейзър с извезана със златен конец котва върху малкото му джобче и носи пурпурен чадър, който, в съчетание с отметнатата назад сребриста коса, го прави мигновено видим за всеки изгубил се в тълпата член на групата. Улавя първо усмивката му, после и погледа му. А когато връща взора си върху Дима, усеща, че той продължава да я гледа.