Выбрать главу

Ралф Питърс

Изменникът

Тази книга е литературна творба. Всички имена, действащи лица, места и събития са плод на въображението на автора или са използвани метафорично. Всяка прилика с действителни събития, места, организации и хора, е напълно случайна и не е целена нито от автора, нито от издателя на книгата.

Изразените в тази книга идеи отразяват възгледите на автора и не са съобразени с официалната политика или позиция на Министерството на отбраната, армията или правителството на САЩ.

На брат ми Брус Робъртс Питърс, който винаги е подозирал, че Холмс крие нещо,

и на Хенри Новак — Черният господин

В евангелието на Лука се разказва как войници отишли при Йоан Кръстител и го попитали: „Ами ние, ние какво да правим?“ И той им отговорил: „Никого не ограбвайте със сила или по чужди клевети и се задоволявайте, с каквито пари получавате.“

Парите променят всичко.

Философът популист Синди Лопър по повод интерпретацията на Марксовите произведения от Том Грей.

Първа глава

Изчаках тълпата да се разотиде и се върнах при гроба. Вашингтон през юли. Униформата се впиваше в тялото ми.

Вече бяха изпратили минибагер, който да запълни дупката. На Арлингтън1 всичко се върши експедитивно. Работник със сивееща коса и мускули на щангист се беше навел над сгъваемите столове и събираше разпилените след салюта гилзи.

Щом ме усети, изпъна гръб.

— Върна са да фърлиш още едно око, а, полковник?

Кимнах. Страшен полковник, със сребърни нашивки.

— Кой е джентълмена, ако мога да попитам? — Лицето му просветна.

— Генерал Фарнсуърт. Мики.

— Добър човек?

— От най-добрите.

Работникът показа ред изпочупени зъби.

— Ша са погрижим добре за него. Ни са тревожи.

— Работи си. Не ми пречиш. — А трябваше да ми пречи. Металният ковчег лежеше мирно в изкопа под целувките на пръстта.

— Не, сър. Ний не правим така. Никога не почваме, преди всички да са си отишли. Заповед.

На една от зелените пейки кацна черна птица и слънцето омазни до блясък перата й.

— Стой си спокойно — продължи работникът. — Винаги са радвам, като са върни някой. Хората вече не са връщат. Чаткаш ли? Е, може жените. За малко. Ама всеки го забравят след време.

Мери Фарнсуърт, застанала до гроба, стараеща се да запази отговарящо на положението на съпруга си достойнство. Стоеше изправена, церемонията беше дълга и се страхувах, че ще припадне от жегата. След като всичко свърши, тръгнах към нея, но останалите генерали, изгубили съперник в повишенията, я заобиколиха, гукайки съчувствено. Адютантите им не ме пуснаха да мина.

— Той беше голям човек — казах на работника. — Герой. Никой не очакваше да свърши така.

— Сърцето, а?

Едва не се изсмях.

— Сърцето беше последната му грижа. — Фарнсуърт беше в по-добра форма от лейтенант, току-що завършил школата за рейнджъри. А и имаше сърце намясто. Опитах се да го кажа спокойно. — Блъснали го, както си бягал една сутрин.

Погледнах нагоре и присвих очи. Всички си мислехме, че Фарнсуърт ще е следващият Колин Пауъл, а ето че беше невъзвратимо мъртъв.

Работникът размаза потта по челото си и въздъхна. Гледаше надолу през дърветата, отвъд реката. Към града от мрамор.

— В очите на Господ всички сме песъчинки. — Размаха силната си ръка, обхващайки с жеста белите редици гробове и хилядите мъртви. — Това тук е почти като в рая, полковник. Всички са равни. Никой няма камък по-голям от на другия. На всеки поравно. Чаткаш ли? — Пак ме погледна. — Но хората не са връщат. Всеки го забравят след време. Така си е писано.

— Аз ще се върна.

Работникът се усмихна.

— Ша са радвам да та видя.

И аз се усмихнах за момент.

— Не ми вярваш?

Той сви рамене:

— Не са впрягай. Що, може и да идваш за известно време. После ша забравиш. Така е устроен светът. И правилно. Той ша си остане твой приятел горе на небето. Ша чува всяка твоя дума. Може вече и да я чува.

— Няма скоро да се роди друг такъв.

Работникът бавно кимна. С неизмерима нежност. „А, това е хубаво.“ Обърна се и слънцето го сграбчи в прегръдките си. Едното му око изглеждаше така, сякаш някой беше капнал в него мляко. Беше от нещата, които забелязваш веднага. Ако си буден.

Изведнъж се почувствах отвратен. От себе си и от света.

Усетих, че съм пропуснал много важни неща, но нямах и представа точно какви. Бях просто един ядосан глупак.

— Слушай, господин полковник. Искаш ли нещо тука, само питай за стария Ричи Йорк. К’вото и да ти трябва. Разбра ли?

— Благодаря.

— Бъди спокоен. — Той се затътри към сянката. — И Господ да та благослови.

вернуться

1

Военно гробище в едноименния квартал на Вашингтон. — Б.пр.