Времето ми беше свършило. Трябваше да се връщам на работа. После да купя подарък на Тиш, преди магазинът да затвори. И да загубя следобеда си със стар приятел — вече не и приятел — защото не ми стиска да му кажа: „Разкарай се, Ем. Ти дори не ми се обаждаше, като те търсех. Отивам вкъщи да честитя рождения ден на момичето си.“
Знаех, че трябва да направя още нещо за генерал Фарнсуърт. Но човешкият репертоар е ограничен.
От жегата очите започваха да ме болят. Погледнах надолу към гроба и си обещах да се върна.
Клуб „Айви“ е на две пресечки от Белия дом и костюмите, които влизат и излизат от него, прилягат перфектно по раменете на притежателите си, но не и по талията им. Вместо портиер клубът е наел човекоподобна бейзболна ръкавица. Тя погледна униформата ми така, сякаш съм се заблудил и мястото ми е при черния вход.
— Имам среща с Емерсън Карол.
— Заповядайте, сър. Мистър Карол ви очаква на бара. Знаете ли как да стигнете дотам, сър? Барът е на втория етаж.
Стари персийски килими по пода. Дървени антики. Мирис на задушени зеленчуци и восък.
Беше вторник вечер и клубът бе почти празен. Ем стоеше сам на бара и гарнираше с пура уискито си. На погребението представляваше ужасна гледка и дори и на приглушената светлина вътре лицето му изглеждаше съсипано. Не знам дали бях по-изненадан от скоростта, с която се беше състарил, или от това, че си беше направил труда въобще да се появи на гроба на Фарнсуърт. Емерсън Карол беше второразреден играч, тръгнал към първа дивизия. Голяма клечка в града си. Мъртвите генерали не можеха да помогнат с нищо. Казах:
— Приличаш на Корнелиус Вандербилт2.
Ем не стана да ме посрещне. Усмихна се и през стиснатите му устни усетих миризмата на уиски. Едно от основните правила на социалната биология е, че твърдият алкохол се отразява особено твърдо върху златните момчета. Той прекара пръсти през посивялата си коса, като при това за малко изпъна кожата по челото си. Не ми предложи ръката си.
— Джон, нито за момент не мога да повярвам, че имаш и най-малка представа как всъщност е изглеждал Корнелиус Вандербилт. Сядай. — Акцентът му беше наследство от семейство, занимавало се с търговия с порцелан още от основаването на Ню Ингланд. Като лейтенант Ем беше смел и забавен, пълен с пикантни историйки за братята Кенеди. Беше постъпил в армията, за да ядоса баща си, но тръпката се беше поизтъркала след първите няколко наряда. Въпреки това притежаваше талант за войник, за предводител. И го беше пропилял.
Отначало поддържахме контакт. Но връзката се разпадна с течение на годините. Срещах името му по вестниците. Понякога в политическите клюки, обикновено в бизнес раздела. Емерсън Карол завеждаше отдел „Правителствени връзки“ на „Макон-Болт“, най-голямата компания в света в областта на оръжейната промишленост. Ем участваше и във всеки отбранителен проект и международен комитет на Потомак3. Покани ме на едно от партитата им. Мъжете разговаряха с конгресмените, които купуваха, а жените шепнеха на конгресмените, които купуваха тях. Така и не се вместих никъде.
И най-неочаквано Ем, който на погребението изглеждаше като невротичен дебелак, ме помоли да се видим. Явно в промеждутъка беше успял да се съвземе. Може да беше и от пиенето.
— Мислех, че за да членуваш тук, трябва да си умрял.
Сви рамене.
— Ще ти бъде по-лесно. Но не е задължително. — Забеляза, че гледам към пурата му. — Искаш ли една?
— Продължавам да не пуша.
— Пурите не се броят.
— Всичко се брои.
Устните му бяха тънки като белег от кама.
— Все същият пуритан. Но не във всичко, доколкото си спомням. Всъщност при това правителство имаш всички шансове да успееш. Президентът притежава забележителни негативни способности. — Той угаси пурата си в пепелника. — „Монте Кристо“. Не е същата, ако я запалиш пак. Нещо за пиене?
Поръчах си бира. Ем потупа чашата си за още едно уиски, отпусна се в стола си и ме изгледа изпитателно.
— Е, изглеждаш добре, Джон. При все природосъобразния си живот. Още ли бягаш всеки ден?
— Защо ме извика, Ем? Или погребенията те настройват носталгично?
— Не бъди гаден — каза той накрая. — Все още те имам за приятел, Джон. Пренебрегван, но приятел. Вашингтон се отразява така на хората, нали знаеш. Всички сме хванати в този държавен бизнес. Начинът, по който управляваме тази страна, е невероятно неефикасен. Времето никога не стига за важните неща. — Той жално изгледа похабената си пура.
— И така да е. Какво искаш? — Тия дни бях особено зле настроен към Ем. Бях един от легиона кадрови офицери, полагащи отчаяни усилия да закрепят недостатъчно финансираната армия. Докато корпорацията на Ем си беше поставила за цел да й продаде самолет, който дори според официалните изчисления щеше да ни струва двеста милиарда за следващите десет години — което означаваше минимум триста.