— Джон, наистина ли е…
— Оригинална? За най-оригиналната жена, която познавам.
Чак тогава я докосна. Погали шийката. Гриф от слонова кост, седефени инкрустации. Беше стара „Пол Гибсън“, рокерският еквивалент на „Страдивариус“. Най-после я извади от калъфа. Този модел е удобен само ако ремъкът е прехвърлен през рамото. Тиш просто я притисна към гърдите си. Без да се опита да вземе дори един акорд. Изведнъж се разплака.
— Никой не е бил толкова добър с мен. През целия ми живот. Никой.
Излежавахме се в леглото, а долу ни чакаше вечерята. Другите може и да се подиграваха на връзката ни, но тя си струваше в много отношения. През прозореца се промъкна здрачът и бялата кожа на Тиш заблестя.
— Ще ми се да не трябваше да свиря тази вечер.
— И на мен.
— Трябва да вървя.
— Добре.
Тя се претърколи по-близо и аз я притиснах към себе си. Носът ми докосваше тънката редица обици.
— Благодаря ти.
— Ще я вземеш ли довечера?
— Нямах предвид китарата. Благодаря ти, че те има. И за китарата. Чудесна е. Ти си съвсем като добрата фея от приказките.
— Нямам търпение да те чуя да свириш на нея.
Тя се притисна към мен. Тялото й беше студено, още потно. Обиците се отдръпнаха и по лицето ми пробяга кичур коса.
— Първо ще свиря за теб. Няма да я взимам тази вечер. Трябва да свикна с нея. — Лениво се обърна по гръб и отпусна глава на възглавницата. — Знаеш ли, страх ме е.
— От какво?
— От тази китара. Сигурно струва повече от колата ми.
Беше много по-скъпа от колата й, по която имаше повече ръжда, отколкото боя. Тиш не го каза с алчност, само учудване. Десетина години беше живяла в доброволно поетата от музикантите клетва за бедност. Когато я срещнах, живееше в една гола стая. Използваше кредитните карти, докато не ги обявяха за невалидни. Не беше нещо особено като готвачка, но наистина се стараеше и беше майстор на кухненските икономии. Най-ценното, което притежаваше, бяха китарата и усилвателят й.
— Щом мислиш за колата си, значи пак е счупена.
Усетих, че се изчерви.
— Мога ли да взема твоята? За последен път? Само до клуба. Ще я пазя.
— Знаеш, че можеш. — Повдигнат на лакътя си, се възхищавах на играта на сенките по тялото й. Не исках да отива, където и да било. — Имаш ли време за вечеря?
Тя се притисна към мен и сенките се срещнаха със сенки.
— Ще си взема сандвич в клуба. За групата е безплатно. Предпочитам да прекараме времето по друг начин.
Връзката ни имаше много недостатъци. В Пентагона работех по схема, срещу която профсъюзите се бяха борили до края на миналия век. Тиш свиреше вечер или в късни шоута като тази нощ. Приятелите й, които бяха пропуснали тръпката на 60-те, но не и предразсъдъците им, се чудеха какво толкова е намерила Тиш в едно фашистко изчадие. Моите приятели бяха убедени, че знаят какво търся в нея. На нас не ни пукаше и използвахме всяка минута, която можехме да откраднем между края на моето работно време и началото на нейното. Живеехме за съботните следобеди.
Срещнахме се в един музикален магазин в Джорджтаун, от тия, в които продавачите се обличат в черно и прекарват живота си в очакване на промяна във „временното“ си назначение. Минавах след работа, бях с униформа и на път да купя четвъртия си диск „Неправилен английски“ на Мариан Фейтфул. Беше един от дисковете, които никой никога не връща.
Тогава забелязах Тиш. Нямаше как да не го направя. Носеше се сред рафтовете с червената си коса и черното си сако от модел, с който евтините магазини отвръщаха на предизвикателството на „Армани“. Трябваха ми само няколко секунди, за да я причисля към типа „Какво правите с трупа на следващата сутрин?“
Тя започна всичко:
— Извинете, но този албум може и да не ви хареса.
Погледнах я, сякаш ме беше зашлевила през лицето.
— Искам да кажа, че… ами, не изглеждате… Слушали ли сте го някога? Той е… ами наситен. Нямах предвид, само исках да…
Попораснала скаутка, притекла се да ме приведе през джунглата на музикалната индустрия.
— Купих си го, когато излезе на дългосвиреща плоча. В Германия през 1979.
— Съжалявам, не исках да бъда груба, само си помислих… Изчервена, Тиш затъкна пламъче коса зад ухото си и се вторачи в мен. В очакване на наказанието си. След като видях лицето и прочетох погледа й, открих в нея уязвимост, която ме накара да смекча гласа си.
— Обичаш ли Мариан Фейтфул?
— Майтапите се! Тя е божествена! А този й е най-добрият. Един от най-добрите албуми въобще. Ако можех да запиша поне едно такова нещо…