Искаше ми се предната вечер да се бях държал малко по-добре с Ем.
Кори избягваше погледа ми. Беше толкова напрегната, че можеше да експлодира всеки момент.
— Не мога да го повярвам — повтаряше отново и отново. — Все още не мога да го повярвам. Трябваше да…
— Нищо не си можела да направиш. Слушай, отговори ми само на един въпрос, става ли. Защо дойде при мен?
— Какво?
— Откъде знаеш къде живея?
Тя заразбърква чая, от който не беше отпила. Стискаше лъжицата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й се зачервиха.
— Кой те изпрати при мен, Кори?
На лицето й се изписа изненада.
— Ем ти имаше доверие. Говореше за теб. Често. Все по-често напоследък. Каза ми… каза ми, че мога да разчитам на теб. Ако възникнат проблеми. — Лицевите й мускули предсказваха неприятности. — Мислех, че е полудял. — Сълзи. Като че ли първите досега. — Имам предвид, сякаш предчувстваше какво ще се случи с него. — Влажните й очи ме потърсиха. — Дали е било така?
Един лош ден се преливаше в друг. Бях се държал зле с Ем и не се чувствах особено горд от това. А и не харесвах Кори Невърс особено. Може и да беше ревност. Дори в това състояние у нея имаше нещо класическо, което Тиш никога нямаше да притежава. След Тиш можеше да се обърнеш, Кори Невърс променяше целия ти живот.
— Страх ме е да се прибера вкъщи. Знам, че е глупаво. Но имам чувството, че те ще ме чакат там. Че знаят къде живея. Аз съм единственият свидетел.
Обикновените улични мародери не работят така. Питах я тъпо:
— Носеха ли маски или нещо подобно? Успя ли да ги разгледаш добре? — Думите ми не достигнаха до съзнанието й.
Бях готов да повторя въпроса си, когато чух познати стъпки по алеята.
Тиш си отключи вратата и влезе директно в кухнята. Навсякъде светеше и сигурно си беше помислила, че съм останал да я чакам. Трябва да й се признае, че веднага забеляза Кори.
— И коя, по дяволите, е тая?
— Аз ще я откарам до тях — каза Тиш. — Ти трябва да поспиш.
Бях се качил да взема шофьорската си книжка. Тиш ме последва в настроение стил „хеви метал“.
— Тиш, тя е изплашена. Сигурно ще се чувства в по-голяма безопасност, ако я откарам аз.
Тиш завъртя бясно очи, но накрая отново ги установи върху мен.
— Изплашена? Гарантирам ти, че не е била изплашена от деня, в който се е родила. Господи, понякога си толкова сляп.
Усмихнах се.
— Говори по-тихо, може ли?
Тиш се наведе над леглото.
— Знам какво иска тя.
— По дяволите, Тиш. Току-що са застреляли гаджето й. Гледала го е как умира. Позволено й е да не е на себе си.
Тиш рязко постави юмруци на хълбоците си.
— Така ли? Ами тогава защо първото, което прави, е да вземе такси до дома на някого, когото току-що е срещнала? Доста добре се справя, може да й се признае.
— Тя ми обясни.
— Естествено.
— Ако искаш да дойдеш и ти.
— Защо да не може да я закарам аз? Какво ще му е толкова лошото? — Тиш поклати глава. — За бога, Джон. Може и да си обиколил света, но понякога нищо не разбираш.
— Трябва да тръгвам.
Тиш смени подхода.
— Чакай. Моля те. Е, добре. Ревнувам. Кой не би го направил? — Келтски очи, програмирани да страдат. — Искам да кажа… Нямам търпение да се прибера. Мисля си го цяла вечер. Прибирам се. И ето те теб, уютно настанил се с госпожица „Риц-Карлтън“.
— Тиш, въобще не се интересувам.
— Джон, ти не знаеш от какво се интересуваш. Тогава, първата нощ… не мислеше, че се интересуваш и от мен.
— Тиш, почти 4 сутринта е.
Тя скръсти ръце.
— Там е работата. Ако си легнеш веднага, ще можеш да поспиш малко повече от час. А ти гарантирам, че тя и гаджето й са си свили гнездо далече на североизток. На бас за пет долара, че къщата им е с изглед към реката. Няма начин да се върнеш навреме.
Истината беше, че умирах за сън. Не разбирах напълно какво става. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. А и Тиш беше улучила в десетката: Ем живееше далеч на североизток. Дълъг път с кола, дори и в ненатоварените часове.
— Не я оставяй просто така. Влез с нея, увери се, че е по-добре. Тя наистина е изплашена.
— Ще държа нежната й ръчица — каза Тиш.
През цялата си кариера са ме тренирали да се вслушвам в инстинктите си. Сега, когато наистина имах нужда от тях, не им обърнах внимание. Казах само:
— Обади ми се, ако има нещо.
Тиш ме погледна със съжаление.
— Джон, кълна се. Ти наистина имаш нужда от някой, който да те пази от големия, лош свят.
Кори Невърс прие смяната на шофьорите, без да я коментира, но усетих, че не й се понрави особено. Беше използвала времето, през което ние с Тиш се карахме, да се преобрази обратно в жена, която излиза от асансьор на К стрийт и гледа като през стъкло всеки мъж, който не печели по неколкостотин хиляди долара годишно.