— Но ти твърдиш, че това е само предчувствие, безпокойство.
— И то много силно.
Деркон изгледа останалите.
— Вие какво ще кажете? — попита ги той. — Ако се стигне дотам, ще се преборим ли за наградата или ще бягаме?
Одил облиза устни.
— Ако се опитаме и се провалим — каза той, — всички сме мъртъвци… или по-лошо.
— Вярно е — отвърна Деркон. — Но ние всичките сме били изправени пред почти същото решение няколко пъти — най-вече, когато сме обмисляли идването си тук, а всички дойдохме. В действителност ще бъдем в по-силна позиция по начина, който ви предложих — съюзени.
— И все пак, до скоро не бях осъзнавал пълната величина на мощта на Туалуа — отвърна Одил.
— Което прави наградата за успеха по-ценна.
— Наистина…
Той погледна Вейн.
— Май си струва да се опита — каза същият.
Голт кимна, докато говореше.
— Ходжсън?
Ходжсън огледа всички на свой ред, като че ли едва сега осъзнавайки колко важен ще се окаже изборът му. Деркон бе отявлен последовател на най-тъмните разновидности на Умението. Лорман също, но на стари години изглежда от време на време се колебаеше. Останалите все още не бяха определили своето призвание, както по-голямата част от практикуващите. Само Ходжсън се бе обявил за последовател на белия път.
— Планът ти има достойнства — обърна се той към Деркон. — Но да речем, че успеем. Нашите цели ще се окажат различни. Всички ние ще имаме наум различни приложения, ще искаме да използваме силата по различен начин. Следващата борба ще е между нас.
Деркон се усмихна.
— Конфликти между които и да било от нас биха могли да възникнат и при нормален ход на нашите начинания — каза той. — Но в този случай поне имаме възможност да обсъдим нещата, преди да предприемем нещо прибързано.
— И непременно рано или късно ще възникне някакъв спор.
— Такъв е животът — каза Деркон, свивайки рамене. — Можем да изгладим различията си в момента на появата им.
— Което ще рече, че ако овладеем положението тук, само един от нас ще е жив достатъчно дълго да му се порадва.
— Не е задължително да е така…
— Но ще стане. Ти знаеш, че ще стане така.
— Е… какво трябва да се направи?
— Съществуват няколко много силно обвързващи клетви, които могат да ни защитят един от друг — каза Ходжсън.
Той забеляза, че лицето на Одил светна, докато го изричаше — също и тези на Вейн и Лорман. Деркон преглътна насмешката си, като забеляза тази реакция.
— Май това ще се окаже единствения начин да си осигурим пълно сътрудничество — каза той след минута. — И ще направи живота ни малко по-безинтересен.
Но, от друга страна, може пък да го удължи — изсмя се той. — Е, добре. Аз съм „за“, ако и другите са съгласни.
Забеляза, че Голт кима.
— Да започваме тогава — рече той.
Семирама влезе в залата на Кратера. Кафявите купчини бяха значително намалели. Лопатите бяха подпрени на близката стена. Робите ги нямаше. Баран бе в кабинета на Джелерак и се опитваше да изтръгне забравени заклинания от плесенясали томове.
Бавно, тя пристъпи към ръба на кратера. Долу воднистата повърхност бе спокойна. Огледа стаята още веднъж. После се наведе напред и изпя остър, чуруликащ зов.
Колебливо пипало наруши блатистата повърхност. Миг по-късно на екзотичната й реч бе отвърнато по същия начин.
Тя се позасмя и се настани на ръба на кратера като краката й висяха от вътрешната страна. Запя поредица чуруликащи звуци, като от време на време спираше да чуе също такива в отговор. След малко едно дълго пипало се протегна и леко полегна на крака й, гальовно, нарастващо.
Арлата от Маринта поведе коня си на бавен ход. Скоро след като бе преминала между двата оранжеви върха, вятърът се усили и периодично запращаше мощни пориви, които прехвърляха наметалото й около лицето и сковаваха движението на ръцете й. Накрая тя го затъкна частично зад колана си. Придърпа качулката ниско, да закрие очите си и го завърза здраво. Мъглите вихрено бяха отплавали, но видимостта по-скоро се влоши, отколкото да просветне, защото огромни облаци прах и пясък се носеха из въздуха. Кафеникава вълна се понесе над земята и тя се подслони откъм подветрената страна на невисок рид от оранжев камък.
Изтръска пясъка от дрехите си. Конят пръхтеше и риеше земята. Дочуха се нежни, звънтящи звуци.
Като погледна надолу, Арлата съзря бледо сияние в подножието на камъка. Озадачена слезе от коня и се пресегна към земята близо до копитото му. Вдигна едно счупено цвете от жълто стъкло и се взря в него.