В този миг звук, напомнящ смях, долетя сред воя на вятъра. Като вдигна очи, Арлата съзря чудовищен лик сред вихър от пясък, който се бе издигнал пред убежището й. Огромната му, куха уста бе изкривена в нещо като усмивка. Зад очните му кухини цареше непрогледен мрак. Щом се изправи на крака, тя забеляза, че от онова, което би могло да се нарече брадичка, до мястото, където челото се сливаше с вихрещия се прахоляк, той бе по-висок от нея. Стъкленото цвете се изплъзна от пръстите и се разби в нозете й.
— Кой си ти? — запита тя.
В отговор воят на вятъра се усили, очите се присвиха и устата се закръгли. Сега тя пропускаше звуците като през фуния.
Искаше й се да запуши уши, но се овладя. Лицето заплува към нея и тя погледна през него. Призова защитното си заклинание и започна заклинание за прогонване.
Лицето отлетя. Остана само вятърът.
Арлата яхна коня и отпи от сребърната манерка, която висеше отдясно на финото зелено седло. Не след дълго вече яздеше напред, като подмина гръдния кош, дясната ръка и главата на кристализирал човешки скелет, които бяха изложени на вихрушките.
Премина покрай огнена река и отново спря до една желязна стена.
— Сипвайте — каза Мелиаш — гладен съм!
Той се разположи на масата и започна да нанася случилото се сутринта в регистъра, който водеше. Слънцето се бе вдигнало, беше се постоплило. Две малки кафяви птици си виеха гнездо в дървото над главата му. Когато храната дойде, той бутна регистъра встрани и започна да се храни.
Беше започнал втората купичка, когато усети вибрациите. Това не бе необичайно за Изменящата се земя и той дори не се ослуша, докато топеше сухия хляб в соса. Чак когато птиците нервно излетяха и вибрациите се разсеяха в редуващи се звуци, вдигна глава, изтри мустаците си и потърси посоката им. От изток… Прекалено тежко за конски копита и все пак…
Беше конски тропот. Той се надигна. Другите бяха стигали до лагера му безшумно, но този не се опитваше да се промъкне. Каквото или който и да беше, се движеше с трясък през храсталака като тежка колесница. Никаква изтънченост, никакъв финес…
Забеляза тъмния силует сред дърветата. Забавяше ход едва след като почти беше стигнал лагера. Огромен. Прекалено голям за кон…
Той докосна камъка на гърдите си и отстъпи крачка назад.
Тъмният силует рязко се закова, все още частично закрит от дърветата. Забелязал един ездач да слиза от тъмен жребец, Мелиаш тръгна към него през внезапно възцарилата се тишина. Ездачът се бе насочил към лагера, без да издава никакъв шум…
Мелиаш спря и го зачака да се приближи, щом излезе от гората. Бе по-висок от обичайното, строен, светлокос, ботушите и наметалото му бяха зелени. Докато се приближаваше, мъжът отвърна на разпознавателния знак по начин, който някога е бил в употреба, но от няколко века не се използваше. Мелиаш го разпозна само защото историята отдавна беше една от страстите му.
— Аз съм Мелиаш — каза той.
— А аз съм Дилвиш. Ти ли си Пазителят на Братството в този район?
Мелиаш вдигна вежди и се усмихна.
— Не знам откъде може да си дошъл — рече той, — но вече от петдесет-шестдесет години не сме известни под това име.
— Така ли? — запита събеседникът му. — И как се наричаме сега?
— Организацията.
— Организацията?
— Да. Кръгът на Чародейките, Заклинателките и Вълшебниците вдигна шум и накрая стигнахме до това. Не се смята за проява на добър вкус да се използва старият знак.
— Ще го запомня.
— Би ли искал да хапнеш мен?
— С удоволствие — отвърна Дилвиш. — Пътуването бе дълго.
— Откъде? — запита го Мелиаш, докато вървяха към лагера и масата.
— От разни краища. Напоследък бях далеч на север.
Те се разположиха и скоро им бе поднесена храна.
Мелиаш лакомо се нахвърли, като че ли не бе излапал току-що две купи задушено. Дилвиш с охота се включи в угощението.
— Думите ти, одеждите ти, външността ти — заговори Мелиаш, когато приключиха — всичко говори за произход от Елфите. Но на север няма от вашите хора, доколкото ми е известно.
— Доста съм попътувал.
— … и си решил да изминеш този път и да се опиташ да добиеш силата.
— Каква сила?
Мелиаш остави лъжицата си и загледа изпитателно лицето му.
— Не се шегуваш — заключи той след малко.
— Не.
Мелиаш смръщи вежди и се почеса по слепоочието.
— Боя се, че не те разбирам изцяло — рече той. — Нали си дошъл тук, с цел да стигнеш до замъка в средата на — той посочи — пустошта?
— Точно така — отвърна Дилвиш и си отчупи още едно парче хляб.
Мелиаш се облегна назад.
— Знаеш ли защо съм тук?
— За да помагаш да се владее заклинанието, което е създало феномена, предполагам — отговори Дилвиш. — Да не му позволиш да се разпространи.