Писъкът на вятъра се втурна в бленуването му. Забавяха ход. Той вдигна глава. След миг отвори очи.
Изкачваха се нагоре и Блек продължи да забавя ход. Скоро спряха на върха на един хълм под яркото небе. Вятърът бе утихнал. Навсякъде под тях мъглата се стелеше и кълбеше. Много й приличаше на остров сред пенещо се море. Далеч пред тях се издигаше Вечният Замък, като на длан миниатюра в розови, виолетови и сиви полусенки на прокрадващата се утринна светлина.
— Защо е това бързане? — запита отново Дилвиш.
— Вълната не е единична — отвърна Блек. — Трябваше да премина преди следващата да достигне мястото.
— Ясно. Тогава може малко да си починем и да изберем най-добрия път.
— Но не задълго. Този хълм скоро ще изригне и ще се превърне в кален вулкан. Но аз вече съм определил посоката ни поне на първо време. Явно ще е най-добре да се придържаме вдясно, докато слизаме.
Дилвиш усети вибрациите под тях.
— Може би ще трябва да тръгваме.
— Погледни Вечния Замък — каза му Блек, като се взираше напред.
Дилвиш хвърли един поглед нататък.
— Място извън времето — продължи Блек. — Отдавна ми се искаше да го видя.
Тътнежът под земята стана по-отчетлив.
— Ей… Блек…
— Построен е от самите Стари богове с някаква вълшебна цел. Говори се, че предназначението му е да обхване цялото време. Чувал съм, че се променя, но е неразрушим…
— Блек!
— Какво?
— Мърдай!
— Извинявай! — каза той. — Бях се унесъл. Естетика.
Като наведе глава, Блек се гмурна в мъглата надолу по хълма. Очите му светеха като жарава. Сега земята постоянно се тресеше и от това, което можеше да се види, Дилвиш забеляза процепи, които се разширяваха. Кълба дим се виеха от тях и се смесваха с мъглата. Отново ги завяха ветрове, макар и не толкова силно като преди.
Докато подскачаше сред огромни, кубични зелени скали по начин не много присъщ на кон, Блек твърдо се придържаше вдясно. Земята се изравни и мъглата се разкъса на парцали. До тях достигна звука на страхотна експлозия и пръски вряща кал се посипаха наоколо, но само няколко паднаха върху им.
— За в бъдеще — отбеляза Дилвиш — бих предпочел да не минаваме толкова напряко.
— Извинявай — отвърна Блек, — бях хванат в прелестен миг.
Той прескочи стената от пламъци, изпречила се пред тях, и известно време препуска успоредно на коритото на черна кипяща река, минаваща през каньон, където писъци, прекалено пронизителни, за да са от човешко естество, изпълваха въздуха. По брега се полюшваха, съскаха и пращяха черни цветя. Малки блещукащи точици се носеха над тъмните води и гърмяха с мек пукащ шум, като изпускаха пагубна смрад сред дъжд от искри. Земята продължаваше да се тресе и на места тъмните води се плискаха извън бреговете си, като омазваха скалите и земята наоколо с лепкави катранени петна. Крилато създание с маймунско лице и с големината на едра птица полетя към тях, грачейки, с извадени нокти. Дилвиш замахна няколко пъти към него, но то избегна острието му. Накрая мина много близо до главата на Блек. Той дъхна пламък и то рухна на земята, за да бъде стъпкано.
Реката изчезваше в димяща пещера, откъдето ехтяха писъци. Земята пред тях се разцепи и Блек прескочи бездната. Тя се затвори със стържещ звук и от едно възвишение отляво върху им се посипаха камъни и пясък.
Далечният излаз от каньона бе забулен зад завеса от сини пламъци. Дилвиш се уви по-добре в наметалото си и Блек ускори ход. Докато препускаха, конникът потръпна от силен студ, а не от жега, както беше очаквал. Като погледна надолу, той откри, че и двамата бяха придобили наситен кобалтов цвят. Усещаше крайниците си схванати и крехки.
— Ще премине! Ще премине бързо! — извика Блек.
И то наистина премина, някъде при един обгърнат в жълти облаци бряг, но не беше толкова скоро. Стояха, треперейки в защитния кръг, който Блек беше направил, а цветът и сковаността бавно ги напускаха. Тук почти нямаше вятър. Дилвиш размърда пръсти и разтри ръце и мускули.
— Дотук беше лесното — отбеляза Блек след малко.
— Надявам се, че се шегуваш.
Блек разрови земята с разцепено копито.
— Не — отвърна той. — Опасявам се, че еманациите са по-силни близо до центъра на нещата.
— Имаш ли някакъв план как да атакуваме това място?
— Приложил съм всички защитни заклинания, които знам — каза той, — но това може да бъде само едната страна на защитата. Туалуа, който сънува и вътрешно страда, е много по-силен от мен и че при директен сблъсък ще надделее. Трябва да разчитам на възприятията си, на бързината си и на общата ни сила и находчивост.
— Точно от това се опасявах.