Той го хвана здраво и опря рамо в шията на Блек.
— Когато си готов, почваме.
Блек предпазливо вдигна десния си преден крак, протегна го и бавно завъртя тяло. Стъпи на по-далечната пътека, после премести бавно тежестта си в същата посока.
— Истинското изпитание ще бъде следващата крачка.
Повдигна предния си ляв крак и Дилвиш незабавно усети увеличения натиск. Той се напрегна, докато Блек пристъпваше бавно. Дъхът изгаряше ноздрите му. Копитото бавно се спусна на по-близката пътека. Но този път тежестта не се измести. Сега жребецът поставяше левия си заден крак в току-що освободената ниша. Когато го направи, пристъпи напред и с десния заден крак.
— Още две стъпки — каза той меко и стъпи с десния заден крак в по-далечната пътека.
— Сега…
Дилвиш продължи натиска, когато Блек се хлъзна покрай него и придвижи единия си крак нагоре по пътеката. После направи няколко крачки напред и Дилвиш въздъхна, прокашля се и се протегна.
— Добре — каза Блек. Добре.
Мъжът уви носа и устата си с кърпата, отново отиде до Блек и застана между него и езерото. Блек стигна до края на пътеките.
— Сега какво? — попита Дилвиш.
— Няма проблеми. Гледай!
Дясното копито на Блек проблесна напред и разби голяма дупка в лъскавата повърхност. Остана там и лявото му копито направи още една, по-високо. Изтегли се нагоре и дясното му копито отново се издигна. Скоро задните крака се движеха по освободените вдлъбнатини.
— Между другото, благодаря — каза той, докато се движеше напред.
Дилвиш положи ръка на гърба на Блек и тръгна, следвайки неговия ход.
— Небето сякаш е потъмняло по време на нашия престой долу — отбеляза той.
— Еманациите са много силни — каза Блек. — Но не чувствам променливи вълни да идват насам.
— Какво значи това?
— Почти нищо.
Небето продължи да притъмнява почти до сумрак, докато вървяха нагоре. След няколко минути дочуха кратък, рязък вик над тях и един тъмен силует се плъзна през рида, високо от лявата им страна.
— Човек! — извика Блек.
Ръцете на Дилвиш се стрелнаха към кръста му, той мина наляво и извика:
— Насам!
Коланът увисна в ръцете му и той го хвърли напред, като тежестта на масивната тока го запрати точно на пътя на хлъзгащия се човек. Една дълга пръчка прелетя, отскачайки, покрай Дилвиш и почти го халоса по рамото.
— Хвани се! — извика той.
Човекът се изви и се вкопчи — лявата му ръка сграбчи колана точно над токата. Дилвиш си намери опора и се извърна, когато другият се плъзна покрай него.
— Да не ме изпуснеш! — изкрещя човекът, дясната му ръка се вкопчи в колана над лявата, докато тялото му се люшна встрани.
— Не бих се лишил от хубавия си колан само за удоволствието да видя някого в езеро от киселина — отвърна Дилвиш през стиснати зъби, защото сега усещаше цялата тежест на другия. — А пък и става прекалено тъмно да мога да се насладя на зрелището — продължи той, докато го теглеше нагоре и спря да го улови за ръката.
В езерото долу се появи зеленикав отблясък и миг по-късно ослепителен фонтан от искри се издигна над него.
— Жезълът ми! — извика човекът, като хвърли поглед през рамо. — Жезълът ми! Не можете да си представите какви усилия отидоха в измайсторяването му, какви сили бяха заключени в него!
— Обзалагам се, че животът ти е по-скъп! — каза Дилвиш, като преметна колана около врата си и сграбчи човека за другата му ръка.
Мощно бълбукане се надигна от езерото, което сега бе придобило зелен цвят. Изпаренията се кълбяха, по-отровни от преди.
Непознатият успя да изтръгне усмивка.
— Разбира се, прав си — каза той. В този момент ботушът му се изплъзна, докато се опитваше да се закрепи.
Човекът незабавно започна да бълва неспирен поток ругатни и хули. Дилвиш се заслуша с възхищение, защото дори във войнишките си години рядко бе попадал на такъв майстор.
— Успя да охулиш богове, на които дори поповете вече са забравили имената — каза той с ужас, докато другият се бе спрял да си поеме дъх и се закашля. — Благодарение на Умението успях да те измъкна. Не се опитвай да се изправиш. Просто ме остави да те извлека до мястото, където съм оставил коня си.
Дилвиш задърпа мъжа нагоре по склона. Най-сетне успя да преметне една от ръцете му около раменете си. Помогна му да прехвърли другата през гърба на Блек. Зад тях, откъм мътното езеро, се разнесоха експлозии.
— Не се опитвай да ходиш — каза Дилвиш. — Просто се отпусни и се остави да те нося. Пусни краката ти да се влачат.
За миг мъжът се втренчи в Блек и чак тогава кимна. Дилвиш и Блек продължиха своя път нагоре. Разпокъсана, мъглата се разстла под нозете им след поредния трус в езерото. Блек замря, както се готвеше да пристъпи, и го изчака да премине.